Дори султанската сестра Хатидже склони глава пред султанката и дойде да й се оплаква от своя мъж. Ибрахим, докато беше зи-мувал в Халеб, си беше взел една долна държанка, някоя си Мухсина, а после я беше изпратил в Стамбул и там тайно й беше направил къща. И тази блудница има наглостта да му праща любовни послания. Как смее този низък човек да противопоставя на султанската сестра някаква си уличница! И какво наказание заслужава той за своята изневяра?
Роксолана мълчеше. Какво я интересуваше Ибрахим, какво я интересуваха всички те? Каквото ще падне, ще си падне само. А тя трябва сега още повече да укрепва сградата на своя живот, да се утвърждава сама и да благодари на онзи, който я възвеличи и извиси, като я постави до себе си, а може би дори над целия свят. Майчице мила, да би могла да видиш чедото си! И отново нейните писма летяха към Сюлейман. „Мой велики владетелю! Скланям лице до земята и целувам праха от Вашите нозе, убежище на щастието. О слънце на моята сила и сладост на моето щастие, мой Повелителю, ако попитате за Вашата послушница, дробът на която след Вашето заминаване се овъгли като дърво, гърдите й се превърнаха в развалина, а очите в пресъхнали извори; ако попитате за нещастницата, която е потънала в морето на мъката и не различава деня от нощта, която страда от любов към Вас, която губи разсъдък по-силно от Ферхад и Меджнун, откакто е разделена със своя владетел, то сега аз въздишам като славей и ридая непрестанно. След Вашето заминаване съм в такова състояние, каквото бог да не дава дори на вашите роби-неверници.“
Султанът й отговаряше, като й съобщаваше как превземал къзълбашките крепости, как влязъл в столицата на шаха Тебриз, как продължил нататък по пътищата, по които е минавал самият Ис-кендер, как преживял една ужасна нощ край изоставения древен град Султания. Няколко дни войската вървяла през студена мъгла и тъмен здрач, докато се озовала в мрачна планинска клисура, и уморените войници заспали в шатрите, между които били запалени хиляди огньове. Изведнъж малко преди полунощ над стана се извил дяволски смерч и се впил като някаква огромна въздушна пиявица в земята. Всички шатри освен султанската били само в един миг разкъсани и пръснати на всички страни. Смерчът поглъщал дори хора, животни и оръжие — всичко, което се изпречвало на пътя му. А когато преминал, след него в клисурата нахлули потоци студен въздух, град и лед. От недрата на планината проечал зловещ рев, сякаш там се пробудили всички демони от пъкъла, и между хората се понесъл тътен, предвещаващ опасност и всяващ ужас.
Хората замръзвали. С жалостен рев загивали камилите. Снегът не валял, а просто затрупвал войниците, хората, мулетата и всичко наоколо. Хората уплашено се притискали един към друг и молели аллаха да ги спаси от горските демони, пробудени от къзълбашите. Сам султанът уплашен се спотайвал в разкошната си шатра, мислейки, че за първи път в борбата за чистата вяра небето му дава такъв зловещ знак. Когато на следващата сутрин се показало слънцето, всички видели, че снегът е червен, сякаш залян с кръв, и оцелелите се втурнали да бягат от тази страшна клисура. Минавали през непроходими места, където змиите били повече от растенията, а от планината попаднали в тресавищата на Ефрат, затъвали в тях и гинели с хиляди.
Великият везир обвини за всичко Скендер челеби, макар че кой ли би могъл да се бори със стихиите?
Султанът не взе да защищава главния дефтердар. Когато без всякаква съпротива великият Багдад разтвори пред него врати и на първия Диван Ибрахим постави искане да бъде убит Скендер челеби за измяна, Сюлейман не изслуша мнението на везирите Аяс паша и Касъм паша и подкрепи своя сераскер.
Скендер челеби и зет му Хюсеин челеби бяха обесени на баг-дадския Атмейдан, седем хиляди техни роби бяха пуснати за продан, а облечената в злато свита на дефтердаря беше взета в султанския двор и след време седем души от нея станаха везири при Сюлейман, а двама дори велики везири: Ахмед арбанас и Мехмед от босненския род Соколович, наречен Узун — Високия.
През нощта след обесването Скендер челеби се присъни на Сюлейман. Уж го душеше с кърпа и го разпитваше: „Защо ме обесихте невинен?“ Султанът се събуди ужасен сред тъмнината и самотата и прокле своя велик везир: „Да даде бог, Ибрахиме, скоро и ти така да свършиш!“