Хатидже султанът я даде за жена на младия Лютфи паша, който се беше отличил в персийския поход, понеже не беше редно такава млада вдовица да живее сама.
Велик везир стана арбанасецът Аяс паша, един мъжествен, но глупав и ограничен човек, равнодушен към всичко освен към собствената си власт.
Стамбул притихна покорен и укротен, коленичеше в краката на Роксолана. Сега всичко беше в краката й, но в душата й нямаше радост, нито в сърцето й тържество, искаше й се да се измъкне оттук, да избяга, накъдето очите й видят, да напусне Стамбул, та никога да не се върне повече.
Когато каза за желанието си на султана, той беше удивен:
— Но ти си извоюва величие в този град!
— Величие? — тя се засмя. — А какво съм видяла тук? Стените на Топкапъ, затворените стаи, следенето на евнусите, градините на харема и небето над тях? И целия свят — през кафеза, само дето за султанката са направени позлатени решетки. Мой повелителю, заведете ме някъде! Да идем далеч, далеч!
— Но къде? — недоумяваше султанът.
— Зная ли? Само да е далеч от Стамбул.
— Султаните могат да ходят само на война и на лов.
— О, проклятие на властта! Заведете ме поне на лов! В горите и планините! Заведете ме, мой султане!
…А сега препускаше по горските дебри, като държеше пред очи този странен остър връх, приличен на висок бял рог, Суркая. Рог-скала. Но по турски „сур“ означава не само „рог“, но и „сватба“. Нека тази скала да й бъде нещо като сватбен подарък.
— Мой султане, искам да се изкачим с вас на този връх!
Луда и неясна прищявка, но султанката гледаше Сюлейман така умолително, че той послушно слезе от коня и спъвайки се в широките си скъпи дрехи, последва тази жена, която не преставаше да го смайва. Скалата се издигаше полегато, така че изкачването по нея не изискваше особени усилия, но султанът все едно не успяваше да настига Роксолана. Тя го изпревари и стъпи на острия бял връх. Едва тогава се озърна към Сюлейман, който тежко мъкнеше отзад.
Стоеше над безкрайните гори, над царството на планините, издигната под самото небе и гледаше в онази посока, където трябваше да бъде нейната родна земя. Дивата пустинност на върха сякаш говореше нещо на Роксолана, и тя с цялото си същество долавяше някакъв зов, който беше въплъщение на нейната душа и жаждата й за истина.
Като въздъхна, Роксолана погледна към Сюлейман, който се катереше бавно и уморено, но упорито. Изпод високата му чалма се стичаха вадички пот. Тя гледаше султановото лице, хищния му нос, алчно разтворените уста, острите зъби. Идваше към нея, изкачваше се все по-високо и по-високо, приближаваше се към върха, на който стоеше тя, вслушана в непознатия зов.
И едва тогава, като погледна под краката си, Роксолана видя, че на бялото острие на върха има място само за един човек.
КНИГА ВТОРА
СТРАСТИ
КРЪВТА
От Ибрахим не останаха дори любимите му огледала. Хатидже не пожела да вземе нито едно, понеже всяко от тях като че ли пазеше в тайнствените си дълбочини бледото отражение на онзи, който опозори нейния царски род. Султанските емини, на които беше наредено да изземат имуществото на бившия велик везир за държавната хазна, се заинтересуваха само от скъпоценните рамки. Дори еничарите, които се настаниха в Ибрахимовия дворец, въпреки привичките си не започнаха да трошат огледалата, и то не от суеверен страх, а по-скоро от трезва пресметливост, че ако изпратят всичко това на Безистена и го разпродадат макар и на половин цена, ще имат по-голяма полза, отколкото от строшеното стъкло.
Неочаквано отвъд морето пристигна още едно огледало за Ибрахим. Вече за умрелия. По стамбулските пристанища винаги беше пълно със зяпачи, които посрещаха всеки кораб, сякаш се надяваха той да им донесе щастлива съдба. Изпращаше там свои хора и Хасан ага, защото искаше да получава незабавно вестите, долитащи с морските ветрове. И така един от неговите Хасановци узна, че на току-що пристигналия венециански кораб е докарано като подарък за Ибрахим едно огромно огледало. Със същия кораб в Стамбул беше пристигнал и изпратеният от самия дож на Венеция Андреа Грити прочут художник Вечелио с неколцина свои ученици. Дожът изпращаше любимия си художник по молба на сина си Луид-жи Грити, без да знае, че той е вече мъртъв, както не знаеше за смъртта на великия везир Ибрахим и онзи, който му изпращаше като подарък рядкото по своята красота огледало.
Хасан ага уведоми незабавно своята повелителка за това огледало и за художника, изпреварвайки дори вездесъщите султански улаци-доносници. Той изпрати на Роксолана кратко писмо и още същия ден получи от султанката нареждане да вземе от кораба огледалото и да го предаде на харемските евнуси, които да го поставят в кьошка „Гюлхане“, обновен от Сюлейман за любимата му жена по време на последното й боледуване. За художника Роксолана не споменаваше, не се интересуваше и от онзи, който беше изпратил на Ибрахим огледалото, но Хасан ага знаеше, че някога все пак тя може да попита и да се поинтересува, защото беше не само султанка, а преди всичко жена — капризна, непонятна и загадъчна. Затова трябваше да събере вести и за това.