Огледалото беше разкошно — огромно колкото половин стена, в тежка златна рамка, наподобяваща отгоре арка, над която летяха две усмихващи се златни ангелчета с маслинови клонки в ръце. Кому ли щяха да донесат желания мир?
Огледалото украси приемната зала в кьошка „Гюлхане“. То хареса на самия султан, но и Сюлейман прояви сдържаност, достойна за един владетел, и не попита откъде е. Роксолана му каза за художника, изпратен от дожа на Венеция.
— Зная вече. Луиджи Грити беше помолил своя баща за това. Искаше да бъде както при великия Мехмед Завоевателя, когато Венеция също беше изпратила в Стамбул най-добрия си художник. Дори и мъртъв, Грити ми прави услуги. Трябва да отмъстя за неговата смърт, като накажа както подобава унгарците и този коварен молдавски войвода Рареш.
— Отново ли ще идете на поход, мой падишах? Заради някакъв си мъртъв търговец-друговерец?
— Той беше мой приятел.
— Струва ми се, той беше още по-голям приятел на Ибрахим.
— Грити беше убит, когато изпълняваше нашата висока воля. Това престъпление не може да остане безнаказано.
— Отново наказания и отново кръв? Мой повелителю, страхувам се. Няма ли да падне някога тази кръв върху нашите деца?
— Това е кръв на неверници.
— Но и тя е червена. Човешка кръв е. Колко ли е пролята вече на земята? Цели морета. А все не стига. И все тази мисъл: как да се пролее още? Ваше величество, не ме оставяйте сама в Стамбул! Задръжте своя поход. Вземете в ръцете си цвете, както някога Завоевателя, и нека този венецианец ви нарисува, както е нарисувал Завоевателя неговият предшественик.
— Традицията забранява да се изобразяват живи същества — напомни султанът.
— Изменете традицията, мой повелителю! Като се забранява живото, не се ли правят хора кръвожадни, престъпно равнодушни към живота?
— Колко струва един човешки живот, ако имаш намерение да измениш света? — тържествено произнесе Сюлейман. — Виновен е не който убива, а който умира. Враг на врага не чете Корана.
Роксолана гледаше този загадъчен човек и не знаеше да го обича ли, да го мрази ли за упорството му, а той уморено отпускаше клепачи, плашейки се от очите на своята Хасеки, очи с такъв необикновен и непонятен цвят, като нейното сърце.
— Приеми този живописец — милостиво се усмихна той. — За него това ще бъде неимоверно висока чест.
— Той е рисувал римския папа, императора, кралете.
— Но никога не е имал честта да говори с всемогъщата султанка.
Роксолана се засмя.
— Мой султане, тази почит просто ме убива! Повече бих се радвала да съм една безгрижна девойка, отколкото всемогъща султанка.
Той също се опита да излезе от прекаленото величие, което граничеше с опасност от вкаменяване.
— И на моето сърце е винаги най-мила смеещата се и пееща Хурем. Защо да не се смееш и да не пееш сега? Няма никакви прегради и препятствия.
— А може би човек се смее и пее тъкмо когато има прегради и препятствия? Иска ти се да ги превъзмогнеш със смях и песни, как иначе да ги отстраниш? С радостта да забравиш лошото.
— Искам сега винаги да имаш радост. Да я приемаш като дар от аллаха. И никой не може да ти попречи. Ще приемеш венецианския живописец, а може би ще приемеш и посланика на Пресветлата република — нека видят в какво щастие и богатство живееш.
— Баилите пишат за това вече десет години. Колко много ги изпращаше тук Венеция и всичките са еднакви. Живеят със слухове, като жените в харема.
— Ти принадлежиш сега към света на мъжете — доволен отбеляза Сюлейман.
— Малко ме утешава — горчиво се усмихна Роксолана. — В този суров свят няма щастие, а само негови празни заменители: слава, богатство, положение, власт.
— Спомни си как приемахме полския посланик — каза Сюлейман — и как беше поразен, когато те видя до мене на трона, а още повече, когато ти се обърна към него на латински и на полски.
Роксолана се засмя, спомняйки си смайването на пан Опа-лински.
— Аз предадох за полския крал писмо, където беше написано: „Нека твоят посланик Опалински сам ти разкаже за щастието, в което видя твоята сестра и моя съпруга…“