— Къде са тези писма?
Той й подаде тънък свитък в копринена кърпа.
— Толкова малко?
— Ваше величество, нима размерът на подлостта зависи от количеството на думите?
— Приеми този Лоренцано и нека живее тука, колкото му е нужно.
— Флорентинците могат да го убият.
— Скрий го от тях. А венецианците, изпратени от Грити, ги доведи при мене. Ще приема художника. Къде живее? В двореца на Грити ли?
— Цялото имущество на Грити е иззето от държавата.
— А не съм ли аз държавата? Нека отворят за художника къщата на Грити и му осигурят всичко необходимо. Кажи, че това е нареждане на падишаха.
— Ваше величество, тук ли ще приемете този венецианец?
— Нямам за тази цел друго място. Хасан отново се вгледа зад гърба й.
— Плашиш се от тази кръв ли? От мъртвите врагове не бива да се боим. Трябва да ги обичаме и по всякакъв начин да ги възвели-чаваме, защото тогава нашите победи над тях придобиват още по-голяма тежест. Нека този чуждестранен художник види кръвта. У един кървав султан и султанката трябва да бъде кървава!
— Ваше величество, защо правите това? Светът е жесток, той не прощава нищо.
— А как трябва да се отплащам на този свят? Със смях и песни ли? Не стига ли толкова? Уморих се вече. Бих литнала натам, където се е родила душата ми. Но откъде крила? Султанът се готви за поход срещу молдавския господар. Иди с него. И отиди до Рогатин. Виж и разкажи. Понеже там аз мога да попадна вече или само мъртва, или с мълвата. Като султанка не мога. Султанката стъпва само по своята земя. А моята земя сега е там, където са моите деца.
— Ваше величество, повярвайте, че сърцето ми се къса от мъка при тези думи.
— Добре. Твърде много думи чуваш от мен. Върви. Прекара в покоите на Мехмед Фатих до здрач. Нареди да донесат тук вечеря. Вечеряше с ужасите и с кръвта. Изтръпваше от неясни предчувствия. Плачеше, без да крие сълзите си.
Искаше й се още същия ден, същата вечер, без да чака утрото, да доведе този художник тука, да го хване за ръката, да го притегли към тези стени със следи от убийството, да му покаже кръвта и да извика: „Нарисувай султан Сюлейман върху кръвта, нарисувай го върху кръвта! Моята, на моите деца и на моя народ!“
А сутринта посрещна художника сдържано, с величаво спокойствие, цялата обсипана със скъпоценности и обградена от прислуга и евнуси, които се тълпяха в тесните покои на Завоевателя.
Художникът беше стар и уморен и някак си като яе ли равнодушен. Никакъв интерес нито в очите, нито в гласа, нито в целия му вид.
Роксолана, осмелявайки се да наруши престъпно обичая, отметна тънкото фередже, за да покаже на венецианеца лицето си, но и това не подействува на художника и не смути спокойствието му. Тогава тя отново покри лицето си и каза почти със злорадство:
— Не съм виждала ваши картини. Нищо не съм виждала. Не чух и името ви, макар и да ми казаха, че сте доста известен художник. Но нашата вяра забранява да се изобразяват живи същества, затова славата ви не съществува в тази земя.
Той изслуша спокойно тези жестоко-пренебрежителни думи. Като че ли не беше смаян и учуден и от това, че султанката знае неговия роден език.
Роксолана твърде късно схвана, че допусна грешка. Ако искаше да унижи художника, не трябваше да се обръща към него на родния му език. Трябваше да се обърне на турски, като използва преводача евнух. Но сега беше късно. Пък и трябваше ли да унижава този човек? Вгледа се в очите му и разбра: това, което изглеждаше равнодушие, всъщност беше мъдрост и дълбоко стаявано страдание. Може би художниците усещат най-остро цялото несъвършенство на света и поради това най-много страдат?
— Това, което казах, не е истина — изведнъж промълви Роксолана, — зная за вас много неща, макар и да не съм виждала картините ви, понеже светът, в който живея, не може нито да ги разбере, нито да ги приеме. Най-много ме заинтересува вашето прочуто „Възнесение“. Не зная защо си го представям цялото в златно сияние и Мария се възнася към небето в златна радост.
— За съжаление радостта винаги е съпътствувана от печал — отбеляза художникът.
— Зная това. В църквата на моя баща иконите „Възнесение“ и „Страсти“ бяха една до друга. Тогава бях още малка, за да разбера неизбежността на това единство.
— Преди шест години умря любимата ми жена Чечилия — неочаквано каза художникът, — и оттогава няма покой за старото ми сърце. Рисувах дожове, папи, императори, светци, работих много и упорито, търсех спасение и утеха, търсех онова, което превъзхожда всички страсти, търсех вечното.
— А кое е вечно? Душата? Мисълта?
— Това са неуловими субстанции. Свикнал съм да виждам всичко въплътено. Всичко става вечно, когато се облече в красота.