— А бог? — почти уплашено попита Роксолана. И допълни тихичко: — А дяволът?
— Ни боговете, ни дяволите са вечни, вечен е само човекът на земята, макар и да е смъртен — спокойно промълви художникът. Каза го без страх, сякаш виждаше напред през годините и знаеше, че ще надживее всички: няколко венециански дожа и римски папи, император Карл и четирима френски крале, пет турски султана и тази млада, прилична на тънко момиче султанка, защото сам щеше да умре едва в деня на стотния си юбилей, оставяйки след себе си безброй произведения.
— Словата ви са противоречиви. Как може да бъде вечно онова, което умира?
— Умира човекът, но красотата живее. Красотата на природата. Красотата на жената. Красотата на творбата. Ако след мене остане за поколенията поне един рисунък с четката по платното, той ще изобразява женската красота.
За първи път през целия им разговор погледът на стария човек пламна и огънят на очите му беше такъв, че изгаряше цялата душа на Роксолана.
— Но вие пристигнахте тук, за да нарисувате султана.
— И султанката — усмихна се художникът.
— Аз още не съм мислила за това. Моята вечност не е в мене, а в моите деца.
— Ще моля за позволение да нарисувам също вашата дъщеря.
— Само Михримах? А синовете?
Художникът не отговори. Отново се скри зад спокойното равнодушие. На Роксолана кой знае защо й се прииска да повярва в това спокойствие. Може би този човек наистина ще подари величие и вечност поне за времето, докато присъствува тук и рисува султана, нея и малката Михримах?
Венецианецът рисуваше портрета на Сюлейман в Тронната зала. Султанът позираше на художника целият в злато, на фона на тежките кадифени завеси, а на Роксолана й се искаше да напъха Сюлейман в тяхната стаичка, изографисана от студената ръка на Белини, който беше гледал света като че ли през ясните вълни на Адриатика, и да го постави до стената, изцапана с кръв. „Върху кръвта го нарисувайте! — отново й се искаше да вика. — Върху кръвта! Моята, на моите деца и на моя народ!“
И венецианецът, сякаш дочул този безмълвен вик на загадъчната султанка, рисуваше султана не в злато, както правеше ислямският миниатюрист, поставен до неверника, та да не би гяуринът да допусне оскверняване на свещената особа на падишаха, а цял в тъмния цвят на кръвта, в нейното страшно бушуване: тънкият копринен каф-тан, кадифеният елек, острият връх на чалмата — всичко беше кърваво-червено и отблясъците от този зловещ цвят падаха и върху острото лице. Фигурата на султана рязко се открояваше върху тъмнозеления фон, беше цялата в алени отблясъци, хищна и остра като ислямски меч. И Сюлейман беше твърде доволен от работата на художника.
Сътворяването на портрет на султана се отнасяше към тържествените държавни актове, затова в Тронната зала през цялото време, необходимо на венецианеца за неговата работа, присъствуваха Роксолана, новият велик везир Аяс паша, членовете на Дивана, велможи, нишанджии, хаваши, чухраи и дилсизи.
А когато художникът пристъпи към портрета на султанката, зад гърба му не стърчеше дори главният евнух, само другите евнуси непрекъснато сновяха нагоре-надолу, като ту донасяха, ту изнасяха нещо и на Роксолана й се искаше да ги изгони като досадни и натрапчиви мухи. Но знаеше, че би било напразно. Евнусите винаги триумфират. Сами жестоко осакатени, те осакатяват жестоко и немилостиво живота на другите.
Сякаш схващайки душевното състояние на султанката, художникът нахвърли върху платното очертанието на нейното лице. Тази рисунка стана като че ли свидетелство за някакво единство между тях. Обединяваше ги макар и неизвестно с какво. Те още не го съзнаваха, но чувствуваха, че рисунката завинаги ще съедини младата всевластна жена и остаряващия художник с очи, пълни със съсредоточеност и скрита мъка.
Султанът изяви желание Роксолана да се облече в подарената от него след Родос рокля и да си сложи всички скъпоценности. Може би подсъзнателно бе почувствувал, че венецианецът го е нарисувал не в ореола на славата и победите, а в отблясъците на кръвта и сега искаше да му отмъсти, като го накара да изобразява не живата султанка, а нейните скъпоценности, сиянието на диамантите, пурпура на рубините, зелената тъга на изумрудите и розовия блясък на перлите? Той заповяда и дъщерята Михримах да я украсят със скъпоценности така, че те съвсем скриха нежното й личице. Неизмеримо богатство ли беше, или глупава прищявка на източен деспот? Но художникът беше твърде опитен, за да се обърка. Геният, като истината, е по-силен от деспотите. Художникът прозря през тези скъпоценности и намери зад тях Роксоланиното лице, проникна в тайните му, откри в него дълбоко скритото страдание, горчивината и болката и показа всичко това в усмивката, в розовия оттенък на бузите, в трепкането на прозрачните ноздри, в упоритата брадичка.