Докато децата бяха малки, на Роксолана й се струваше, че градините наоколо бяха райски — нали красотата им носеше толкова радост на тези нежни и беззащитни същества. Ала децата израстваха и сякаш дори надрастваха своята майка, оставяха я в тези градини, а сами се стремяха към простора, влечеше ги към небесата, към чуждите за нея, ала родни за тях османски небеса. Но наистина ли небето е разделено между държавите, както и земята, и има ли родно и чуждо небе. И всяка държава ли има свое слънце, своя луна, свои звезди, облаци, дъждове, мъгли и ветрове? Децата я отделяха от миналото завинаги, навеки и тя вече никога няма да се върне в родното място. Не ще може да проникне там дори нейната неугасваща любов към майка й и съчувствието към баща й и тя ще бъде разпъната между тъгата и отчаянието, между същността и представата, между вечността и всекидневието. Когато попадна в страшния харем като безпомощна робиня, имаше у себя си безгранични запаси от мъжество, но не притежаваше сила. Сега имаше сила, но децата й бяха отнели мъжеството. Трепереше за тях едва ли не като звяр, прикриваше ги със себе си, с бъдещето си, с живота си, пожертвува за тях душата си, смени боговете — отказа се от единия и го забрави, и взе другия, мъчейки се да го направи свой (но ще може ли някога?) — и все заради децата. Децата се раждаха и първото, което виждаха, беше небето и морето. Земята идваше при тях по-късно и беше безкрайна. А животът? И той ли е безкраен за тях?
А какви деца само! Синовете са стройни като кипариси. Михри-мах на дванадесет години е висока вече колкото майка си. Най-големият — Мехмед — е почти султан, взел е от баща си цялото величие, властност и недостъпност, сякаш още от люлката се готвеше за властта. За властта или за смъртта? Докато живее Мустафа, най-големият Сюлейманов син още от хищната черкезка, над Рок-соланините синове тегне заплахата от изтребление. Султан става най-големият, а всички по-млади… От жестокия закон на Завоевателя нямаше спасение. Може би и децата чувствуваха това едва ли не от люлката и детството им свършваше в стаята на тяхната майка, понеже щом преминеха при своите възпитатели, те ставаха все едно малки султани, учеха се на тържествени жестове, величествена походка и слова, на високопарност и високомерие. Не знаеха истинско детство, детски игри и приятели. Не можеха да си поиграят на криеница или дълго магаре, не знаеха шеговито да нареждат „калач-малач“, „кишмиш-мишмаш“, „чатал-матал“. Всички около тях бяха само поданици и слуги, затова малкият Селим все не можеше да повярва, че като всяко обикновено момче има десет пръстчета на ръцете си, а за Мехмед неговият възпитател Шемси ефенди наемаше срещу едно акче бедни момчета, та султанският син да ги бие и да развива силата, мъжеството и ненавистта си към враговете. За майката всички бяха различни, както и при раждането им. Мехмед при раждането имаше на челото си завити коси — признак, че ще бъде с нрав, като кон, и придирчив към хората. Селим имаше жълтеникави очи — трябваше да бъде хитър като дявол. У Баязид бенката над пъпчето показваше, че момчето ще има велико бъдеще. Джи-хангир се роди с голяма глава, което сочеше ум. Михримах се смееше насън — навярно се виждаше в рая, а Баязид нощем плачеше, може би виждаше някои от близките си в пъкъла.
Пет деца. Шестият Абдаллах го прибраха висшите сили веднага след раждането, може би именно за да се утвърди великото число пет: Мехмед, Селим, Баязид, Джихангир, Михримах.
Но тя виждаше, че децата й растат без приятели, и нищо не можеше да направи. Забелязваше, че помежду им няма братска любов, а само съперничество и вражда, зад която прозираше насилствена смърт, и не можеше да предотврати това. Нали и самата тя живееше в този несигурен живот, където всичко беше призрачно, тайнствено и застрашително.
Пет, десет, петнадесет години в харема. Отначало се бореше за себе си, после мислеше само за своите малки деца, дните и нощите бяха погълнати от безсъние и грижи, времето й се стопяваше без остатък. Сега най-сетне можеше да се огледа, да се изправи, да въздъхне по-свободно, да помисли за бъдещето си и за децата, отново имаше време за обогатяване на ума си, за книгите, а може би и за величието. Имаше време ли? Учудването й беше безкрайно, когато откри, че сега времето й е по-малко, отколкото тогава, когато се грижеше за малките деца.
Петнадесет години отдаде на децата си, а какво постигна, какво извоюва за тях? Страхът и несигурността съпътствуваха раждането на всяко и продължаваха да надвисват над тях. Докато над Роксоланините синове се извисяваше по-големият им брат от черкезката Мустафа, Роксолана не можеше да има спокойствие. „По степта ще се лутам, като гургулица ще гукам.“