Султанът не произнасяше волята си. Държеше всичките си синове в столицата, не изпращаше никого в провинцията да управлява самостоятелно, не обявяваше своя престолонаследник, макар че всеки ден и всеки час очакваха това решение от него. Очакваше го валиде ханъм, очакваше го великият мюфтия, очакваха го еничари-те, везирите и цялата империя, но най-вече го очакваха две жени: някогашната любимка Махидевран, захвърлена в неизвестност и унижение, и сегашната владетелка Хасеки, която беше завладяла сърцето на Сюлейман, но ясно виждаше безсилието си пред жестоката съдба. Какво ще донесе съдбата на децата й?
Преди смъртта си валиде ханъм изтръгна от Сюлейман обещание да изпрати най-големия си син в Маниса, в същата онази провинция Сарухан, където някога беше изпратил него самия баща му султан Селим, който макар и да беше жесток, очевидно беше справедлив, защото остави за своя син трона. Оттогава Маниса стана първото стъпало към трона на бъдещия падишах. Провинция Сарухан не се подчиняваше на анадолския бейлербей, тя се смяташе като че ли частица от султанския двор, докато в нея не седнеше бъдещият приемник на най-високата власт.
Сюлейман обеща на майка си да изпрати Мустафа в Маниса, но не успя да изпълни обещанието си — валиде ханъм умря и Мустафа си седеше в Стамбул. Роксолана молеше всички богове султанът да промени решението си, но се намеси великият мюфтия Кемал паша заде, който също беше на прага на смъртта, и успя да склони Сюлейман да се закълне в Корана, че ще изпълни обещанието, дадено на покойната му майка. И най-сетне беше решено: Мустафа с еничарите си, с малък харем и с майка си, която вече предвкусваше как някога ще стане всемогъща валиде ханъм, тържествено потегли от Стамбул към Маниса, откъдето неговият баща беше тръгнал някога към Златния султански трон, понеже Османовци изпращаха своите престолонаследници там, откъдето те бяха дошли, та да идват отново само оттам. Четиридесет хиляди дуката годишен доход, самостоятелност и надежда да получи престола — ето какво отнасяше от Стамбул Мустафа, великолепен и наперен, като неговата майка, с дълга шия и достолепен като великия си баща. Ако всичко това бе станало докато беше жива валиде ханъм, не бе известно как щеше да го преживее и понесе Роксолана, въпреки своята твърдост. Най-големият син на Роксолана Мехмед почти едновременно с Мустафа беше изпратен за султански наместник в Едирне, което, разбира се, не можеше да се сравнява със самостоятелното управление в Маниса, но в същото време не лишаваше Мехмед от големи надежди, особено като се има пред вид, че султанът още не беше обявил своя наследник. Може би изчакваше да види кой от синовете ще се покаже по-ловък и смел? Роксолана едва сега разбра, че най-големите й страхове и терзания тепърва започват. Щеше да се успокои, ако в Маниса вместо Мустафа беше изпратен първенецът и любимецът й, нейният Мемиш, който някога й донесе освобождение от робството, пък макар и да не беше обявен за наследник на трона и възвеличен пред цялата империя, но с надежда за най-голямата власт, понеже именно от този далечен и загадъчен град, в който никога не е била, Роксолана очакваше щастие за себе си и за своя син. Но в Маниса вече беше Мустафа и за да бъде отстранен, беше нужна цяла вечност, понеже в тази велика държава всичко се правеше противно на здравия разум: това, което трябваше да се прави незабавно, се протакаше неопределено дълго, а това, което можеше да бъде дори престъпно, се изпълняваше незабавно.
Пет деца роди тя на Сюлейман. Петорка. Като петте човешки сетива: зрение, слух, обоняние, вкус и осезание; като петте душевни чувства: радост, гняв, желание, страх и мъка; като петте предназначения на държавата: законодателство, изпълнение, съд, възпитание и проверка.
Ще имат ли късмет децата й? И щеше ли тя да стане по-щастлива, ако беше родила на султана десет или петнадесет деца — по едно всяка година? Ето на, разказват, че в Адилджеваз една кюрдка била родила наведнъж четиридесет деца — двадесет момчета и двадесет момичета, и дори султанът беше заповядал да запишат това измислено събитие в летописа на своето царуване. Но дори и това да беше истина, то нима щастието зависи от количеството?
Пред очите на Роксолана непрекъснато се изправяше онзи остър връх в Родопите, на който се изкачваха със султана и на който се оказа, че няма място за двама.
Едва сега Роксолана разбра какво значи истинско отчаяние. Нямаше с кого да се посъветва, не знаеше кого да моли за помощ.