Докато беше само една малка робиня в харема, можеха и да й съчувствуват, а сега само я ненавиждаха. След като достигна най-голяма власт, видя, че е стигнала само до върха на безсилието. Предназначението на човека на земята е да даде продължение на рода си. Всичко останало е суета и измислици. А тя постигна само това, че постави децата си пред смъртна заплаха, и колкото повече се издигаше, толкова повече заплахата нарастваше, защото на тези висоти оставаше само властта, а властта не знае жалост.
Роксолана изживя истински ужас, когато узна, че Сюлейман едва не е бил убит по време на похода. Във Валон на брега на морето, където султанът беше отишъл с войската си (а беше отишъл там само за да провери сераскера — новия си зет Лютфи паша, мъжа на омразната Хатидже), през нощта в османския стан се бе промъкнал сръбският войвода Дамян, който бе поискал да убие султана в неговата шатра. Шумът от едно настъпено от хайдутина сухо клонче го беше издал. Еничарите бяха съсекли веднага сърбина, султанът беше оцелял, оцеля и Роксолана с децата си. А иначе Мустафа би долетял пръв от Маниса в Стамбул, би възседнал трона и тогава щяха да последват законът на Завоевателя, властта на бясната черкезка и нейното тържествуване. А коя ли жена би могла да понесе търлсествуването на съперницата си? По-добре смърт!
Написа бързо на Сюлейман пълна с отчаяние газела, която искаше да изпрати дори не с гончия, а по прелетните птици като Медлс-нун на любимата си Лейля:
Не ми се вярва вече, че ще се върнеш някога. Спасение! Дали ще дочакам да чуя гласа ти? Спасение!
Светове неми в тревожния ми сън се втурват, и аз, разбудена, отчаяно крещя: „Спасение!“
Никой освен утринния вятър не ще почука на моите забравени врати. Аз стена: „Спасение!“
Кога ревнивата война при мен отново ще те върне прекрасен, като светлина и сянка? Спасение!
Или да стана търпелива и твърда като камък, като кората на дърветата стари? Спасение!
Няма вече сили Хасеки да чака и отчаяна да те зове, султане мой. Спасение!
Когато през нощта пишеше газелата, ръката й беше водена не от страх за себе си, а за децата й. Обичаше ли, или ненавиждаше този човек — и сама не знаеше, но молеше всички богове да му дарят живот, та да е жив, и не толкова заради нея, колкото заради децата й.
„Истинно ви казвам: знайте, че вашето богатство и вашите деца са едно изпитание за вас…“
СТЪЛБОВЕТЕ
Сградите се държат на стълбове, царствата — на верни хора. При Османовци никой не знаеше какъв ще бъде, каква висока (или пък злочеста) участ го очаква — и в това беше цялата привлекателност на живота. Може би и тази държава беше станала толкова могъща благодарение на това, че хората не знаеха предназначението си, защото във всеки от тях имаше неограничени възможности, всеки молсеше да стигне дори до велик везир, стига да съумееше пръв да викне „Аллах е велик!“, пръв да замахне със сабята или да се покачи на стените на вражеската крепост. Надеждата и отчаянието, насладата от успехите и предчувствието за катастрофа, гласът на здравия разум и бушуването на страстите — всичко това като че ли беше непознато и чуждо за османците, които лсивееха само с войната, без каквито и да е други отклонения, нито крачка извън нея, сякаш имаха наочници не само на очите си, а и в съзнанието си.
Но те знаеха, че султанът винаги бди над тях, всичко вижда и ще ги награди както трябва за храбростта, като постави отличилите се на мястото на ленивите, понеже всички могат да бъдат заменени, освен самия той. До властта се докопваха не най-способните и образованите и дори не най-богатите, а най-смелите, отчаяните и дръзките.
След Ибрахим за велик везир беше обявен арбанасецът Аяс наша, един човек, който не молсеше да свърже две думи, затова пък в битките беше винаги пръв и най-силно викаше „Аллах е велик!“, а със сабята си можеше да разсече кон заедно с ездача. В здравото му като каменен стълб туловище имаше толкова зверска сила, че той я пръскаше навсякъде просто със зловеща неукротимост: по време на поход не слизаше от коня си, в битките не знаеше почивка, в Дивана молсеше да заседава с месеци, сякаш не ядеше и не пиеше, и имаше най-големия харем в империята, в който беше на-плодил над сто деца от жените и наложниците си. Като стана велик везир, той помоли султанката да го приеме и тя милостиво го прие в кьошка „Гюлхане“ с белите килими. Султанката покани великия везир да седне на белия килим срещу нея и дори нареди да донесат вино. Като седна, Аяс паша не се смали и стърчеше пред нея като стълб, гледаше тъпо и говореше нещо, но какво именно, Роксолана не молсеше да разбере.
Тя се обърна към него ласкаво и го помоли да говори по-спокойно, но той задърдори още по-неясно и тогава султанката заповяда на слугите да донесат писмен прибор за великия везир. Нека той напише всичко, което иска да каже, за да може тя да го прочете не сама, а заедно с негово величество падишаха, нека аллах продължи сянката му на земята.