РУИНИТЕ
Сюлейман отново измерваше просторите с огромната си войска и изпълваше недрата на небесата с тътена на тъпаните, славата и властта, хвърляше в ужас с величието си враговете и самия Марс.
В кръвта му живееше гласът на селджуците, вековните чергари, които пребродиха половината свят със стадата и табуните си, този глас го караше да завладява все нови и нови простори и той не можеше да се заседи дори в огромната си столица, в разкошния дворец край жената, която беше станала най-скъпото му създание на света, понеже тя бе внесла в живота му онова, което той самият нямаше — сърце, душа, страст и дори — страшно и странно е да се изрече — любов. Той, който познаваше само силата, изпита и топлината на любовта и не на онова животинско чувство, скрито в тъмните океани на плътта, а на неуловимото и незримото, изтъкано сякаш от небесни златни нишки, които навеки го бяха привързали към тази жена. Когато след покушението срещу него в Сърбия получи изпълнената с тревога газела на Роксолана, той й написа: „Жадувам да те видя, прекрасна, като божията мъдрост.“
Ала сам в това време беше далече и се върна с войската късно наесен, без да е завоювал нещо, за да обяви веднага нов поход срещу молдавския господар Петру Рареш. Къде и защо? Колкото повече земи завоюваше султанът, толкова повече изтощаваше държавата, понеже войната винаги струва по-скъпо, отколкото очакваната от нея плячка. Слухът му се пълнеше с лоши вести, които нямаха ни чет, ни край: ту суша, ту порои, ту чума, ту неплодородие, ту мор по добитъка, ту някой убит, ту някъде избухнал бунт, въстанали племена или изменил някой паша. Но какво беше това за султана, зад който беше цялата държава!
Роксолана знаеше, че султанът отново и отново ще ходи на походи, защото не принадлежеше на себе си, а само на някаква тъмна и дива сила, която се наричаше Османска държава, но да замине така бързо от столицата, току-що завърнал се от похода? Тя не можеше да го задържи, тук бяха безсилни и всички газели, написани от най-големите поети, затова, когато останаха сами през нощта, реши да му изпее една от своите песни — ще я разбере ли, няма ли, но нека поне да я чуе:
„Свиквайте, черни очи, пак да сте сами: няма го моя мил — розовия цвят, та ми е опустял целият свят.“
Той кой знае защо мислеше, че песните й са останали някъде далече, в онези първи техни нощи, за които сега не можеше дори да си спомни. А тя неочаквано се преобрази и стана млада както тогава, когато му пееше и го изгаряше с погледи, думи и обещания, с капризи, нежност и въздишки. Времето беше безсилно пред нея.
— Ти си като грях, който никога няма възраст — шепнеше й Сюлейман.
— За греховете трябва да плащаме — също шепнешком му отговори Роксолана.
— Готов съм да платя най-високата цена. Ще хвърля в краката ти целия свят.
Тя замълча. За какво й е светът, за какво са й раят и адът? Сама беше цял един свят, а рая и ада ги носеше в душата си. Беше се родила добра, сега искаха да я направят зла. Кръвта на този човек падаше върху нея и децата й и нямаше спасение.
Роксолана тежко простена. Сюлейман разтревожено я прегърна. Странна жена — изтъкана от песни и стонове.
— Какво ти е? Не си ли добре? Защо не каза?
— Душата ми е наранена.
— Посочи ми виновните. Веднага ще бъдат наказани.
— Ами ако няма виновни?
— Такова нещо е невъзможно.
— Страх ме е за моите деца.
— Докато съм жив, те всички ще бъдат щастливи.
— Ще моля аллаха да живеете вечно, мой повелителю.
— Но само заедно с тебе.
— А вие отново ще тръгнете на поход. И там, където расте жито, ще се вдига само прах от султанските войски.
— Щедрите плодове и храбрите войни не се раждат на една и съща земя.
— Слаба утеха. Страх ме е да живея сред руини, ваше величество.
— Сред руини? Моя Хасеки! Ти живееш в най-бляскавата столица на света! Най-големият архитект на всички времена Код-жа Синан строи джамии, които превъзхождат всичко виждано досега, гради медресета, които с куполите си съперничат с небесния свод, издига минарета, стройни като божията мисъл. А нашите чар-шии, дворци, мостове — къде другаде в света има такова нещо?
— Но и такива руини, като тука, навярно няма никъде по света. Без вас ми беше тъжно и тежко, излизах често извън стените на Топкапъ и гледах Стамбул. И какво виждах най-често?
— Да не те е обидил някой? Да не е накърнил султанското ти достойнство?
Тя тихо се засмя. Да беше така! Дреболия е това — оскърбеното достойнство или величие. Ами ако беше друго? Да, тя беше видяла всичко: и джамиите, и медресетата, и шадраваните, и акведукти-те, дворците и античните стени. Но виждаше в същото време и бездомниците, прислонили се до стените, и й се струваше, че и самата тя живее върху руини, понеже душата й беше разрушена.