Настани Баязид до себе си, а Хасан насреща. Мълча дълго, борейки се с безумието, което кипеше в мозъка й, а после попита, без сама да знае защо:
— Стигнахте ли?
И не беше ясно къде: в Рогатин или обратно в Стамбул. Баязид сви като голям костеливите си рамене:
— Че какво? Прехвърляхме се от кон на кон, от седло на седло…
— Видя ли Рогатин? Беше ли там? Видя ли всичко?
— Знам ли! Нека Хасан ага каже.
— Пътувахме дълго — каза Хасан, — дълго и далеко, ваше величество…
Като че ли тя самата не знаеше. По миналогодишната трева, по старите мъхове, по младата трева, под смърчове и явори, пре-брождаха потоци, преминаваха реки, тъпчеха росата и цветята и трябваше да стигнат там, където тя никога нямаше да се върне…
— И какво видяхте там? Какъв е сега Рогатин? — едва не извика тя, загубила търпение и забравила султанското си величие.
— Ами никакъв — навъси се Хасан ага, — едно голямо пожарище и руини. Няма нищо.
— Как така нищо? Ами стените, вратите, кулите?
— Целите са надупчени и нащърбени, обрасли с репеи.
— А църквите?
— Ограбени и разрушени са. Едната е оградена с отбранителна стена, но не я е спасила и стената.
— Пепел ти на устата! А моето злато? Нима не са възстановили църквата и града със златото, което предадох на кралския посланик?
— Ваше величество, златото трябва да се изпраща с войската, та тя да го пази.
— Нима войската може да пази нещо? Тя само граби.
— Така е. Затова не трябва нито злато, нито войска. Хората някак си ще преживеят и така. Опитали са да възстановят Рогатин и неговите църкви, къщи, стени и врати, но връхлетели тата-рите — и отново го унищожили. Там цялата земя е така ограбена и опустошена, че е страшно да се върви по нея.
— Защо аз не зная нищо? Защо не си ми казвал досега нищо?
— Ваше величество, не сте питали.
Той чевръсто измъкна от широкия си ръкав тясно парче хартия и започна да чете:
„В годината петстотин двадесет и първа татарите завладяха Белжката, Любелската и Холнинската земи, разбиха поляците край Сокал и взеха безчет пленници. В година петстотин двадесет и трета турците и татарите разрушиха жестоко Лвовската, Слуцка-та, Белжката и Подолската земи и откараха безброй пленници. В петстотин двадесет и шеста година по заповед на султан Сюлейман, който воюваше с унгарците, бяха опустошени Волинската, Белжката и Любелската земи. През зимата на двадесет и седма година отново нападнаха Украйна и тръгнаха към Полесието чак до Пинск, по замръзналите реки и блата стигнаха до най-недостъпните места и изведоха осемдесет хиляди пленници, но на връщане при Олшаница ги настигна великият литовски хетман и киевски княз Константин Острожки и изби двадесет и четири хиляди татари, сред които десет хиляди турци. Двама литвини хванаха татарския мурза Малай. Острожки заповяда да обесят царския син на един бор и да го надупчат със стрели. Но в година петстотин двадесет и осма татарите отново нападнаха Подолието и събраха ясър. В година петстотин и тридесета татарите стигнаха до Вилно и го опожариха. В година…“
Роксолана вдигна ръка. Стига. От това ужасяващо изреждане можеш да се побъркаш. Докато тя беше раждала тук на султана синове и беше се окичвала със скъпоценности, с които можеш да купиш половината свят, нейната земя бе стенала и се бе обливала в кръв. Знаеше ли го тя? Нима валиде ханъм с тъмните устни не й говореше за това със злорадство, нима Сюлейман не споменаваше, че има вина пред нея за действията на кримския хан? Всичко знаеше, но беше заета само със себе си. Спасяваше собствения си живот. После се зае да спасява душата си, бореше се да не изгуби човешкия си облик, да запази своята личност. После поиска да се извиси над цялата нищожност на този свят, над всички угодници на султанския трон и може би над самия султан, понеже никой и нищо не можеше да се мери тук с него, освен нея. В началото може би и да й съчувствуваха, може би и да я съжаляваха, сега само се учудват, завиждат й и я ненавиждат. Нека се чудят!