Но как бе могла да забрави родната земя? Помнеше само близките неща — бащината къща стоеше пред очите й в слънчево сияние като чуден сън и маминият глас й напяваше люлчини песни, а в гъстите клони на посадените от баща й елхи чуруликаше малка птичка, но цялата земя бе сякаш забравена, потънала бе като че ли в мъгла, някъде в небитието, завинаги бе пропаднала за нея. — И какво — не са ли останали там никакви хора? — тихо попита Роксолана и Баязид, и Хасан. Но после се обърна все пак към сина си: — Чу ли там поне една наша песен?
Баязид сви рамене.
— Хасан ага ще каже. Той видя всичко.
— Народът търси спасение в градовете и именно там го пляч-косват кримските татари — каза Хасан. — А истинските казаци отиват в степите и причакват там врага, та при удобен случай да го ударят.
— Казаците ли? Що за хора са това?
— Непокорени. Свободни като вятъра. Рицари. Понякога имат и войводи, както онзи княз Острожки или войводата Претвич, или някакъв си Дашкевич, който сам, казват, приличал на татарин и знаел и татарския и османския език. Ден бил тук, друг там — неуловим като магьосник. Но най-често казаците се събират на малки дружини с безименни вождове. Всеки сам си е господар, сам си е слуга. Стигат вече и дотук. Неведнъж са запалвали Синоп. И до Стамбул са стигали.
— Но защо аз нищо не зная?
— Ваше величество, не сте питали и не съм ви казвал.
— И вие видяхте ли тези… казаци?
— За виждане не сме ги виждали, но чувахме за тях. Нас също ни вземаха за казаци: че какви ли османци ще посмеят да навлязат така дълбоко в чужда земя?
— Нима бяхте малко?
— Двадесетина — толкоз!
— Боже милостиви! Баязиде, и ти не се ли боеше? Шехзадето изхъмка. Че от какво ще се бои, като е султански син!
— Какво мога да направя за своята земя, Хасане? — развълнува се Роксолана, съвсем объркана от лошите вести, които така се стовариха върху нея. — С какво може да се помогне?
— Че какво може да се направи? Да се оставят на мира — това би било най-доброто. Но кой на този свят ще остави земята или човека на мира? Ваше величество пита султанския син чул ли е песни в Украйна. Може би бяхме там много малко, или пък твърде бързо препускахме, та не чухме песни, но те могат да се чуят и тук — дори и при нас, еничарите, всеки си измисляше своя песен, макар че това са такива песни, че не си струва и да ги повтаряш. А неволниците? Чули ли сте техните песни, ваше величество?
Тя искаше да каже: „Аз самата съм неволница и тъгувам и пея, пея и тъгувам.“ Но замълча и само с поглед подкани Хасан: е, що за песни са това, искам да ги чуя и зная, нека и синът ми ги чуе, може някога да му потрябват. Погледна крадешком Баязид — той отегчено изучаваше украсената със скъпоценни камъни дръжка на кинжала, подарен му от султана. Хасан отпи от чашката, покашля се и тъжно занарежда страшната неволническа песен: „Не ми ясен сокол плаче-нарежда, най ми син на баща и майка в християнско от тежка робия поздрав провожда, сокола ясен брат роден зове: «Соколе ясен, братко мой роден, високо летиш, защо до татко и майка в християнско не долетиш? Ти, соколе ясен, в християнско полети и пред портата на мойта майка и баща кацни. Тъжна песен запей, та на татко и майка още да им дожалей. Нека моят татко се труди, богатства и земи да натрупа и синовете си от тежка турска робия да откупи!» Дочу го събрат по неволя и на брата-приятел говори: «Приятелю, брате мой роден! Защо ни е в християнско поздрав да провождаме, баща и майка още да тревожиме. Нашите бащи и майки и богатства да натрупат, как ще знаят откъде да ни откупят? Нали в тез зандани не идват християни, само соколи кръжат, песни тъжни ни редят.»“
Роксолана отново погледна сина. Разбрал ли бе поне дума? Той продължаваше да си играе със скъпия кинжал, а на нея й се стори: със сърцето й си играе. Уморено притвори очи. Пусна ги да си вървят и двамата. На вратата веднага се появи огромната фигура на главния евнух Ибрахим, мярнаха се подплашени сенки на евнуси. Тя гневно размърда вежди: вън!
Ибрахим продължаваше да стърчи на вратата.
— Какво искаш? — неприязнено попита Роксолана.
— Ваше величество, при вас е дошъл пратеник отвъд морето. Писмо носи.
— Нека чака! Утре или след седмица, а може и след месец. Нямат край тези пратеници.
Главният евнух се поклони мълчаливо.
— И извикай Хасан ага. Бързо.
Върнаха Хасан ага още преди да е успял да излезе от дългия коридор на двореца. Роксолана го чакаше права насред стаята.
— Ще вземеш злато колкото е нужно — изрече бързо — и откупувай от робство всички наши хора, които намериш в Стамбул. Издири всички и ги пусни на свобода.