Той кимна мълчаливо.
— Ако потрябва буре злато, ще дам и буре. Султанът се хвали, че годишният му доход правел цели шестдесет бурета злато. Няма да обеднее. И не казвай никому нищо. На мене също.
— Ваше величество, те пускат робите, а после отново ги залавят и не им дават възможност да се върнат вкъщи.
— Погрижи се за документи. Трябва да се намери в Дивана умен везир за това. Там сега са само глупци. Ще помисля и за това. Някакъв чужд пратеник чака за прием. Узнай какво му трябва. А сега върви.
Трябваше да прекара една самотна зима. Черният вятър карайел щеше да долита откъм Балкана, да блъска вратите на Топкапъ, може би щеше да екове дори и Босфора. Щеше да екове и душата й, макар че има ли по-страшен студ от студа на самотата? Бродеше по харема. Студ, течение, влага. Прозорците са остъклени само в покоите на валиде ханъм и в нейните, а в стаите на робините са прикрити как да е и бедните момичета напразно се мъчат да се сгреят край мангалите с кюмюр. Потиснатост, завист, ненавист, сплетни, тъмна похотливост, извратеност. Едва сега тя разбра истински цялата низост и мръсотия на харема и се ужаси, отврати се. Търсеше спасение в султанските книгохранилища, но все едно трябваше да се връща отново в харемлъка — в проклетата гигантска клетка за хора, в пожизнения затвор дори за нея, султанката, понеже тя е жена на падишаха, а в свещените ислямски предписания е казано, че мъжът трябва да държи жената, както държавата държи престъпниците — в затвор. Навярно жените ги крият в харемите така, както по целия свят крият истината, затварят я и не я пускат на бял свят. Да пуснеш на свобода жената е все едно да пуснеш истината. Крият и едната и другата, защото се боят от тяхната разрушителна сила, от неутолимата им жажда за свобода. Както се казва: страх лозе пази. Може би и Сюлейман бяга така упорито от нея, приближавайки се само за кратко време, за да чува по-малко горчиви истини, по-малко молби и прищевки. Долита като пчела при цвете, за да пие нектар, и бърза да отлети надалеч. Той никога не се е опитвал да я разбере, да помисли за нея като за равностоен нему човек — мислеше само за себе си, вземаше от нея всичко, което искаше, ползваше я като вещ, като инструмент и дори към бойния си кон се отнасяше по-внимателно. Тежко е да си човек, а още повече жена. А тя колкото по-напред отиваше и колкото по-високо се издигаше, толкова повече се чувствуваше жена. „Не предавай на зверовете душата на гълъбицата Твоя.“ В любовта ли да търси спасение? Искаше ли да бъде обичана? А кой не го иска? Но колко струва любовта дори на най-могъщия човек, ако наоколо цари само омраза и се леят реки и морета от кръв. За кръвта никога не може да има прошка, а само разплата или изкупление. С какво ще изкупи тя всичките неправди, които изпитва нейната родна земя? Как би искала да не познава ни душевния смут, ни почти адските мъки.
ЧУЖДЕНЦИТЕ
Главният евнух Ибрахим отново досаждаше на Роксолана. Този път вече ходатайствуваше не за венецианския пратеник с писмото, а за Йероним Ласки. Придружаваше султанката до медресето за нейните синове, където тя отиваше, за да се убеди, че там це е студено. Роксолана вървеше бързо през дългия коридор, който водеше от застланото с червени килими помещение на главния евнух до медресето за султанските синове. На широките мраморни стъпала огромният Ибрахим би могъл да настигне загърнатата с меки кожи султанка, но не се осмеляваше и се мъкнеше отзад, огромен и тромав и даваше знаци зад гърба си на евнусите да се погрижат за реда в учебната зала, макар и да бъше късно вече за това. Роксолана огледа бързо няколкото малки помещения, предназначени за уса-мотяване на знатните ученици, а после премина в учебната зала, която беше едно голямо просторно помещение във формата на няколко широки тераси. Стените му бяха облицовани със златисто-жълти фаянсови плочи с изобразени цъфтящи дървета, а срещу входа — картина от Мека с черния камък Кааба и стройни бели минарета. В средата на залата имаше лъскав мангал, над който въздухът трептеше от топлина. Навсякъде персийски масички и дълги миндери, покрити с коприна.
— Топло и уютно е — промълви милостиво на Ибрахим сул-танката.
Тук синовете й усвояваха първата мюсюлманска мъдрост — Корана, първата и според улемите, най-главната, тук изучаваха буквите. Сурите на Корана имаха своето особено значение и предназначение. Първата сура се четеше преди започването на всяка важна работа, а също за упокой на душата. Тридесет и шестата сура се четеше във всички случаи. Голям празник беше, когато стигаха до седемнадесетия стих на осемнадесетата сура — средата на Корана, но най-голямото разочарование очакваше малките ученици в края на обучението, когато ходжата им казваше, че предпоследната сто и дванадесета сура струвала колкото целия Коран. Ами щом е така, тогава защо трябваше да учат тази огромна объркана книга — не е ли по-добре да запомнят само няколкото стиха на тази сура.