Синовете й учеха Корана от петгодишна възраст. Дори и най-малкият Джихангир вече завърши тази тежка и неблагодарна наука, за да му остане време за други знания, нужни за един владетел, макар и да нямаше никакви надежди той да стане султан: нали над него стояха по правото на първораждането още четири брата. Даже Селим, вторият след Мехмед, не хранеше особени надежди за престола и упорито, едва ли не войнствено отказваше да се учи, а на укорите на майка му отговаряше дръзко:
— Тези мъдрости да ги учи онзи, който ще стане султан. А на нас ни стига само да живеем! Да не си морим и блъскаме главите над книгите, да сме волни под небето и ветровете, с конете, кучетата и соколите, да трепем зверовете, да разкъсваме топлото месо и да пием прясна кръв!
Когато червенокосият и зеленоок като нея Селим й хвърли това в очите, Роксолана с нищо не се издаде, само лицето й се вкамени и устните й побеляха. Оттогава намрази Селим и сърцето не я теглеше вече към него, макар външно и да не го показваше никога. Не можеше да му прости преждевременното пророкуване на страшната съдба — неговата и на по-малките му братя — и често се улавяше, че и сама мисли така. Може би затова и към най-малкия си син се отнасяше с такова невероятно равнодушие, не вярвайки в неговото бъдеще, а Джихангир, сякаш усещайки майчината студенина към него, непрекъснато й додяваше, искаше да спи в нейната стая, все хленчеше за сладки неща, за играчки и дрехи и не й даваше мира ни денем, ни нощем, като че ли майка му беше негова робиня. С робите и с децата се разговаря по един и същи начин: иди, стани, донеси, дай, не пипай. Джихангир не признаваше подобно отношение, настояваше майка му да му разказва приказки и поеми, да не млъква нито минута. Той рано разбра тайните на човешкото поведение и още когато не бе в състояние да осъзнае това, все пак можа да почувствува, че Роксолана трябва да възнагради своя последен син, тази жертва на съдбата, възмездие или проклятие, за цялото зло, натрупано у Османовци, да му даде ако ли не нежност, то внимание и покорност и благодарение на това съумя да се наложи над майка си и стана истински деспот. А малкият деспот е много по-страшен от големия, защото е дребнав и не дава почивка нито минута, от него не можеш да се скриеш и избавиш.
И въпреки всичко Джихангир й беше скъп, както и Мехмед, Селим, Баязид и Михримах, и тази сутрин тя си помисли, че тук може да му е студено, както е студено навсякъде в огромния неуютен султански дворец и дойде да види, за да разсее страховете си.
— Добре — каза тя на главния евнух. — Харесва ми тук.
— Да повикам ли шехзаде Джихангир, ваше величество?
— Няма нужда. Свободен си.
Тогава Ибрахим й каза за Йероним Ласки.
— От кого идва този път? — усмихна се Роксолана, спомняйки си тихия сладкодумец и ласкателен дипломат, за когото френският крал Франсоа бе казал: „Никога не служи на един, без да обслужва същевременно и друг.“ Богат краковски велможа, прекрасно образован и възпитан, Йероним Ласки, служейки при полския крал, беше преминал на служба при унгарския крал, след това беше отишъл при Янош Сапояи, правеше безкрайни услуги на император Карл, на крал Франсоа и на Фердинанд Австрийски. Непостоянен и продажен, той без колебание минаваше на страната на онзи, който плащаше повече. Но най-странното беше, че имаше смелостта да се явява в Стамбул всеки път от различен европейски владетел, без да се бои от султанския гняв или дори от разправа за измяна.
— Та от кого идва сега? — повторно попита Роксолана.
— Не зная. Искаше да отиде при негово величество султана, но Аяс паша го взе под стража в кервансарая на Авратпазар и сега той моли вие да го приемете.
— Е как мога аз да го приема, когато не го пускат от кервансарая? Не мога сама да отида при него.
— За него моли Юнус бей. Ласки може да бъде доведен в Топ-капъ под стража.
На главния драгоманин Юнус бей тя не можеше да откаже. Вярваше, че Ибрахим е свален благодарение на него. Никога не бе разговаряла с този човек, не знаеше как се отнася той към нея (може би я ненавиждаше, както ненавиждаше Ибрахим и всички чужденци), но му беше благодарна, че беше помогнал в борбата й за свобода.
— Добре. Доведете този човек — каза тя на великия евнух. Прие Ласки, където приемаше всички. Пан Йероним, висок, строен, със скъпи кожи и ярко облекло, вирнал високо пищната си светла брада, дари щедро султанката с изискана усмивка, а след това коленичи пред нея на едно коляно и разтвори ръце.