Малкият Рустем (така го нарекоха, когато му отнеха бащината вяра и майчиното име Драган), външно беше недодялан и муден като всички босненски момчета, но край конете сякаш се прераждаше, ставаше бърз и чевръст. В конюшнята никой не можеше да се мери с него, и конете като че ли чувствуваха умението му, а султан Сюлейман, който, спомняйки си младостта, идваше понякога в конюшнята да подковава конете, като се хвалеше, че си изкарва хляба, забеляза и отдели Рустем, и не след дълго той беше определен (този път наистина беше определен) да се грижи за врания султански кои. И оттогава вече никой не можеше да угоди на Сюлейман така, никой не можеше така да очисти и оседлае султанския кон и така да го доведе на неговия господар, както този мрачен босненец. Цялата конюшня намрази Рустем, а след това го намрази султанският двор, омразата се прехвърли като огън по суха трева във войската и едва ли не върху целия видим свят, понеже светът никога не прощава успеха.
Отначало Рустем не забелязваше нищо. Живееше сред конете, грижеше се да са овреме разседлани, изчеткани и почистени до блясък, да имат влажен овес в улея и прясно сено, извеждаше ги заедно с другите свои другари на разходка, а нощем, когато никой не виждаше, препускаха с тях, за да не се застояват. Конете се плашеха от тъмнината, надуваха корем под ремъците и трепкаха, мърдаха уши, озъбваха големите си жълти зъби, престъпваха от крак на крак и уплашено пръхтяха. Когато се измъкваха от задухата на конюшнята, цвилеха силно и радостно и понасяха своите ездачи в тъмнината, в безкрайния простор, а те седяха върху конете настръхнали, чувствителни, опиянени от свободата, забравили вече кога са били хора (понеже такива оставаха само на сън) и им се струваше, че животът е само това лудо препускане с коне, а всичко останало е досадни задължения, скука и дреболии.
В султанската конюшня Рустем най-добре от всички можеше да обуздае разярените коне и при това проявяваше такава жестокост, че всички останали коняри неволно се бояха от него, макар че никой от тях не беше ангел, а бяха хора закоравели, злобни, ненавиждащи. Сред тези самотни, мълчаливи хора Рустем растеше още по-самотен и мълчалив от тях. Висок, мрачен, кривокрак, с някакво застинало лице, скрито в остра черна растителност, този човек се ползваше с такова общо презрение и омраза, че никой не можеше да проумее и разбере благосклонността на султана към него. Рустем виждаше с каква ненавист е обкръжен, но не се умилкваше пред никого, не се боеше от враждебността на околния свят. В непокорната му босненска глава се роди мисъл не само да отмъщава на този свят, но и с всички средства да го унищожава. Но с какво можеше да отмъсти? Човек на този свят трябва да има свое оръжие.
Както хищникът — зъби и нокти, както змията — отрова, както бог — гръмове и мълнии, както жената — красота и привлекателност. Както се хвърляше безстрашно срещу разярените коне, така Рустем започна да се вклинява в човешката реч, вметвайки в нея понякога зли, присмехулни слова, язвителни ругатни и издевателски възклицания. Скоро той почувствува, че има истинска дарба да ругае. Правеше го просто с гениална грубост. Онези, които ругаеше, не можеха да му простят това и го намразваха още по-люто, а той се разпалваше от това по-силно и сипеше ругатните си неуморно и щедро.
— Аллах е против всички и аз съм против всички. А всички са против мене — казваше Рустем.
Беше самотен като аллах.
Може би султан Сюлейман, който всъщност беше също безнадеждно самотен на този свят, бе почувствувал тъкмо това и издигна Рустем за началник на султанските конюшни. Изглежда, че в безкрайната империя съществуваха само трима души, с които падишахът обичаше да разговаря: любимата му жена Хасеки, всемогъщият Ибрахим и този мрачен босненец, просмукан от острите миризми на конска пот и конска пикоч. На султана допадаха мрачният Рустемов хумор и безпощадният му език. Сам беше от мрачните хора, но беше принуден да съчетава своята мрачност с величието, понеже го налагаше положението му. Затова с удоволствие слушаше човека, който не беше скован ни от дълг, ни от положение и който ако ли не беше напълно свободен, то можеше да прави каквото си иска. Тридесетгодишен, Рустем вече имаше звание на паша, макар да не беше се отличил нито в битките, нито в нещо друго, а умееше само да гледа коне, да ги оседлава, да препуска и да живее с тях.