Ибрахим, който отстраняваше ревниво всички, които се мъчеха да заемат макар и малко място в сърцето на султана, оставаше безсилен само пред двама: пред Роксолана, чиито чародейства превъзхождаха неговите хитрости, и пред Рустем — може би единственият човек в империята, който говореше всичко, каквото мислеше и просто убиваше с думите си. За Ибрахим, когато стана всемогъщ велик везир, а след това когато се нарече втори султан, безжалостно унищожавайки всички противници, Рустем каза: „Ако на земята дойдеше самият аллах, Ибрахим би заповядал да хвърлят и на неговия врат черен шнур.“
Ибрахим плати на главния коняр, като изпрати от Халеб в Стам-бул по време на персийския поход ферман, според който на Рустем се даваше санджакът Диарбекир в самия край на империята, до къзълбашите. Огромни високи планини, вечни снегове, пущинаци, своеволни реки, препускащи по равнините, сменяйки коритата си, диви племена, които никога не можеха да бъдат усмирени. Но щом са те направили паша — иди и управлявай. Рустем помоли султана да го остави в Стамбул в конюшните, но Сюлейман не поиска да се намесва в работите на своя всемогъщ любимец.
„Като си дойде Ибрахим, тогава ще му кажа да те върне обратно.“
Но навярно беше забравил, а може и да му бе казал, но наскоро Ибрахим беше убит и нямаше кой да изпълни султанската повеля — така Рустем си остана в Диарбекир. Знаеше, че в двора има цели тълпи подлизурковци и няма защо и да се надява да се добере през тях до султана. Макар че сега като санджакбей Рустем беше принуден да работи с хора, той все едно не можеше да се избави от чувството за самота, която забравяше само когато оставаше сам с конете, когато отиваше в конюшнята, където беше чисто като в джамия, а тежкият мирис на конска пикоч и тор като че ли го отделяше от суетата и скуката на света.
Рустем, който вече беше паша с голяма свита, обичаше и сега както някога да язди с конете нощем, да препуска по непроходими места под чуждите звезди, без да знае накъде и защо.
Самотен като чужда звезда на вечерното небе.
За цял живот ще запомни своята последна нощ в Диарбекир. Как препускаше на коня, а между дърветата след него препускаше и тънкият като конец златен сърп на новия месец, носеше се по небето безмълвно и загадъчно и нито изоставаше, нито го изпреварваше. Но пътят изведнъж изви и месецът се озова далеч пред него. Рустем го гонеше и все не можеше да го стигне — далечното мъртво светило не се приближаваше, беше недостижимо, като съдбата.
Рустем задържа коня и го пусна вървешком. Движеше се дълго така като човек, който няма закъде да бърза. И тук, посред нощта, по непознатия път го настигна султанският вестоносец от Стамбул и му връчи ферман от самия падишах. Вестоносецът с девет души охрана беше препускал от Стамбул денем и нощем, правейки само най-необходими спирки в кервансараите и хановете, за да връчи султанския ферман на пашата там, където и както го свари, и ферманът трябваше да бъде незабавно прочетен и волята на падишаха също така незабавно изпълнена.
Чаушите светеха на Рустем със запалени сухи съчки, докато той разчупваше печата на скъпоценното послание и, шумно дишайки, бавно четеше фермана. Султанът го викаше в столицата, даваше му високото звание везир, въвеждаше го в своя Диван и заповядваше, като остави всичко, да пристигне колкото е възможно по-скоро в подножието на неговия трон.
Запалената съчка изгасна и никой не видя израза върху лицето на мрачния паша след прочитането на фермана. Рустем въздъхна и си помисли: „Да те направят везир — все едно да ти дадат змия в ръцете: не можеш я задържа, защото се изплъзва, а пуснеш ли я — ще те ухапе.“ Но си премълча и допря в знак на покорство фермана до челото си, а след това целуна султанската тугра и викна на охраната си почти оживено:
— Към Стамбул!
Спомни си със злоба пропилените на края на света няколко години от своя живот. Едва сега осъзна, че за безпощадния му ум няма истинска храна там, където го заобикалят само подчинени, където думите му се възприемат с робска покорност. Земята и хората тук му бяха напълно подвластни и му се подчиняваха не само конете, но колкото и да беше странно, това не му носеше радост, душата му бе изпълнена с неясна и безпричинна мъка и едва сега, като прочете султанския ферман, с който го викаха в Стамбул, разбра: роден е да се присмива не на онези, които са по-ниско от него, не на малките и дребните, а само на най-голямата и страшна сила. Там е истинският живот, защото там е опасно, играеш си с огъня и дори да загинеш заради острия си език, ще бъде по-радостно, отколкото да вегетираш тук, на края на света.