И най-ужасната съдба може да се обърне в неочаквано тържество. Рустем се връщаше в Стамбул, изпълнен с мрачна гордост. Спомниха си! Спомниха си за него! На коня за всичките му страдания и търпението му в поход хвърлят наръч сено, а на човека? Или на коня дават паша, а човека го правят паша?
Той тръгна за Стамбул веднага, напусна своя санджак без съжаление и спомени и не слизаше от коня толкова дълго, че се измориха дори свикналите да яздят непрекъснато султански вестоносци. А Рустем се смееше: „Не знам кого за какво са го направили паша, но мене ме направиха, защото обичам да яздя!“
В Коня го очакваше султански подарък: породист кон със скъпи такъми и перо с диамант за чалмата.
„Без моя султан не зная рая!“ — каза Рустем, но лицето му беше толкова мрачно, че никой не му повярва.
В големия кервансарай „Султан хан“ след Коня Рустем беше посрещнат от един голям конен отряд, изпратен от Сюлейман, понеже султанският везир не трябваше да пътува сам, а с войска. Рустем разбра, че го изпитват на разстояние, още преди да е наближил столицата и подножието на трона. Трябваше да прехапе злия си език и да произнесе съвсем несвойствени за него думи.
— Аллах да продължи сянката на земята на нашия велик султан Сюлейман — обръщайки се към конниците, промълви Рустем. — Осемте букви на неговото име са като кървави звезди, които изпращат лъчите си до най-далечните краища на вселената.
По-лесно би му било да язди, без да слиза от коня месец, че и дори три, отколкото да каже това. Но нямаше друг изход. „Виж, като седна в султанския Диван — мрачно си мислеше Рустем, — тогава ще им кажа на всичките. А докато си пробиваш път към него, трябва да си подвиеш опашката.“
Препускаше непрекъснато, без да даде почивка на везирска-та си войска. Срещнаха го още веднъж султански пратеници с дарове.
Измъчи се сам, измъчи и хората и конете, но пристигна в Стамбул с надеждата, че султанът ще го приеме веднага и тържествено ще го въведе в Дивана; вместо това беше му наредено да чака в същата къща, която заемаше като главен коняр, а след това дойде някогашният еничарин Хасан ага и поведе Рустем при султанката Роксо-лана.
На времето, като султански главен коняр, Рустам беше учил Роксолана да язди. Обучението не продължи дълго, защото ученичката се оказа схватлива. Рустем като че ли само веднъж качи султанската жена на седлото и нямаше никакъв спомен от докосването до тази знатна жена, понеже жените изобщо не му правеха никакво впечатление. Сега не знаеше да се учудва ли, или да се ядосва на това странно посрещане: вместо султана среща го само султанката. И затова ли препускаше с конете през цялата империя? Султанката ли да види? Но какво ще видиш у нея? У жените, както и у конете, най-главното са шията, коленете и копитата. Но у коня всичко е наяве, докато у султанката е скрито навеки за всички чужди погледи.
Все пак малко се поуспокои от своите мисли и вървеше след Хасан ага по заплетените преходи на Топкапъ с весела усмивка: „Я да видим копитата на султанката.“
Роксолана го порази с такава приветлива недостъпност, че той замръзна и с усилие се поклони, а устата си въобще не можа да отвори.
— Радвам се да те видя, везире — ласкаво произнесе султанката.
Недодяланият босненец кимна с глава, но не можа да изрече нито дума.
— Ние с негово величество султана искаме да те помолим… Да го помолят? Е кога султаните са молили някого?
— Да те помолим да научиш нашата нежна Михримах да язди кон.
Рустем се вцепени. Направили са го везир само за да учи знатната сополанка да язди? Е, да речем, тя не е робиня, каквато беше някога майка й, а височайша принцеса, и той ще качва на седлото вече не робска, а благородна султанска плът, но какво се беше променило за него?
Той стоя толкова дълго и с такъв смаян израз на лицето, че Роксолана се засмя и махна с ръка:
— Виждам каква радост е за тебе това, везире. Ще предам на негово величество султана. А сега можеш да си вървиш. Хасан ага ще ти каже кога трябва да започнеш.
Хасан ага отново го водеше по дворцовите преходи, но сега вече Рустем се надсмиваше в душата на самия себе си. Спомни си как в Корана са наричани конете: винаги само благородни. А ездачите — само верни. Ездачите дори не бяха и сънували благородство. Така беше и с него. Няма да достигне дори конското благородство. Винаги ще си остава верен.