— А нима Рустем не е по-умен?
— Млад е още. Ще почака.
— Вие и досега не сте го представили на Дивана.
— Не е имало повод. Смъртта на Аяс паша го дава.
— Ай пожарът — напомни Роксолана.
— Предадоха ми, че Рустем паша залавя злосторниците. Той не е имал възможност да се отличи на война, нека се постарае да го направи на пожара.
— Не може ли още да се изгаси?
— Всичко е по волята на аллаха. Което гори — трябва да изгори.
— Ами ако изгори цял Стамбул?
— Тогава аллах ще ни подари още по-хубав Стамбул. Както е казано: „Аллах купи от вярващите живота и имота им, за да им даде рая.“
Диванът ако ли не изплаши Рустем, то напълно го разочарова. Отдалече загадъчен, тайнствен, заплашителен и недостъпен, отвътре той се стори на Рустем сборище на наежени овни. Аяс паша вече го нямаше, но духът му като че ли беше останал сред тези килими, спотаени гласове и потискащо мълчание. Султанът мълчаливо поглеждаше с каменните си очи своите везири, без да ги различава и без да им дава възможност нито да се изказват, нито да размишляват и под този поглед човек наистина се чувствуваше като овен. Лютфи паша беше упорит като овен. А той самият, Рустем, мършав като овен след снежна зима. Късмет имаше, че в Стамбул продължаваше да бушува пожарът и той отново се впусна в него, като взе със себе си и еничарите. Препускаше из пепелищата, залавяше и хвърляше някого в занданите и продължаваше да гони и преследва, свличайки се от умора и усърдие, целият опушен като огняр.
А пожарът, след като се набушува като невиждан лют звяр в големия Стамбул, неочаквано през нощта се прехвърли оттатък Бос-фора. Юскюдар пламна. Започна разпокъсана стрелба, сякаш там се бе промъкнал враг, макар че бе странно откъде ще се вземе в сърцето на страшната империя.
Рустем заедно с еничарите и конните чауши веднага се прехвърли на другия бряг и изчезна за няколко дена, сякаш беше загинал в огъня, но изникна от пепелта жив и здрав, само още по-опушен и съвсем пресипнал. Пожарът най-сетне стихна.
Рустем се яви пред Михримах все така послушен, както и преди, придържаше поводите на коня й и подтичваше отзад, когато султанската дъщеря пуснеше коня в галоп.
— Е, изгаси ли пожара? — полюбопитствува тя.
— Само си изгасна.
— Защо тогава се бави толкова там?
— Лових подпалвачите.
— И хвана ли ги?
— Някои само.
— И кои са те?
— Казаци.
— Това пък какво е?
— Никой не знае. Наричат се така и това е. Дошли са оттатък морето с лодки. В Синоп запалили и разграбили всичко, взели конете — и хайде тук.
— Не са ли се уплашили от Стамбул?
— Какво има да се плашат?
Михримах остави коня и дълго гледа везира. Беше виждала много спокойни хора, а най-спокойният сред тях беше нейният баща, султан Сюлейман, но такъв човек, като този бивш султански коняр, едва ли можеше да се намери на света.
— Защо не ми разкажеш за тях?
— Какво да разказвам? Влезли в Юскюдар, а аз връхлетях върху тях. Ние бяхме повече и ги надвихме. Седемдесет и двама откарахме в Йедикуле. И водача им също. Сега си гризе оковите.
— Как така ги гризе?
— Със зъби. Зъл човек и със страшна сила.
Михримах изведнъж се сети: те са от Украйна, от земята на майка й! Трябва да й разкаже! Веднага! Но тя беше не просто едно момиче, а султанска дъщеря и настроенията й се сменяха с такава бързина, че и сама не можеше да се начуди. В следващия миг извика:
— Заведи ме там!
— Къде, ваше височество?
— О аллах, колко си загубен! При онзи казак! Искам да го видя.
— Казак е, докато е на свобода. А в Йедикуле няма ни казак, ни човек.
— Искам да го видя!
— Ваше височество, дори имамът не може да помогне на обесения.
— Слушай какво ти казвам! Иди кажи на моите евнуси — те ще ме заведат и без тебе.
Евнусите стърчаха на Атмейдан, без да изпускат от очи Рустем паша и Михримах, като че везирът беше котарак, а принцесата — малка птичка или мишка.
— Те ще ви заведат — измърмори Рустем. — Те могат да ви заведат където искате. Но вие, ваше височество, не би трябвало да ходите в това отвратително място.
— Не е твоя работа!
— Исках само да кажа, че когато колата се строши, винаги ще се намерят желаещи да покажат пътя, само че вече няма с какво да се пътува.
Настроението на Михримах отново се смени:
— Не искам да отивам там. Това май е много страшно. И този казак… Как го казват?
— Просто казак!
— Името му?
— Какво значи името? За мъртвите всичко е все едно. Днес още го наричат Байда. А щом заповяда негово величество султанът — и…
— Байда ли? Какво е това?
— Че кой може да знае? Навярно човек, който обича да пие и да се весели и от немай какво да прави размахва сабята.