— Ще му изпратя нещо сладко.
— Ваше височество, за какво му е сладко на човек, комуто утре ще отрежат главата? Ако ще му пращате нещо, то мед и ракия.
— Изпрати на този казак всичко каквото трябва. И утре ще ми кажеш.
А мисълта не й даваше мира: „Трябва да разкажа на нейно величество султанката! Веднага трябва да разкажа на майка си! Той е от нейната земя! Всички ли там са такива?“
И отново се обърна към Рустем придирчиво:
— Никога ли преди това не е имало казаци в Йедикуле? Защо не зная такова нещо?
Той беше спокоен:
— Ваше величество, те не са стигали до Йедикуле. Много е далече. А този стигна. Забравил е поуката: преди да откраднеш минарето, помисли къде ще го скриеш.
БАЙДА
Което започва с нещастие, с нещастие и свършва. За най-главното винаги научаваш твърде късно. И макар че вестта за казаците й съобщиха, сякаш надпреварвайки се, Хасан ага, Михримах и дори сам султанът, Роксолана знаеше, че вече е късно, че с нищо не може да се помогне. И освен всичко, иначе мудният и тромав Рустем този път прояви неуместна бързина и даде на Сюлейман прекрасна възможност да изправи пред цял Стамбул виновниците за страшния пожар, който погълна едва ли не половината столица.
Хасан идваше при нея всеки ден и тя го разпитваше:
— Как са там? Какво прави онзи, когото ти наричаш Байда?
— Той пее, ваше величество.
— О боже! И какво пее?
— Песни. Сам си ги съчинява. Ето последната: „Ой пие Байда медена горилка, та не ден, не един и не самин!…“
— Това е дето му изпрати Михримах да яде и пие. Моето дете!
Хасан ага се усмихна тъжно само с очи. Да би могла султанка-та да види как яде и пие Байда в подземията на първия палач на империята Джузел ага!
Неочаквано целият свят за Роксолана се съсредоточи в този странен Байда с неговите другари. Сега живееше в някакво трескаво напрежение, очакваше всеки ден вести от Йедикуле, пращаше там Хасан, два пъти вика при себе си Рустем паша и двата пъти го из-гонваше с неприсъща за нея злоба, защото този недодялан и така глупаво усърден босненец, който беше възнамерил да надмине всички султански везири за сметка на чуждото нещастие, не предизвикваше у нея нищо друго. А тя сама извади този лош човек от забравата, докара го в столицата.
Измъчваха я тайни мисли, тревожни желания и неизказани молби към султана. Какво да измисли, как да се приближи към него и какво да го помоли? Кой знае защо й се струваше, че няма да може да живее в тези дворци, ако не използва този път властта си, за да помогне на хората, в чиито жили тече родна кръв, чиито гласове стенат някъде в подземията така, както стенеше тук в робство нейният глас.
Султанът, сякаш почувствувал посегателство върху своята власт, в тези тревожни дни избягваше Роксолана. Може би се бе разтревожил, когато видя как блеснаха очите й от новината за затворените казаци, а може би му бяха казали, че Михримах е изпращала на тези разбойници напитки и храна. Той прие Рустем паша и го разпита как се беше справил с тези дръзки нападатели, дари го богато с каф-тани, а после го представи в Дивана и му нареди отново да разкаже на везирите за своето геройство при пожара, та те да оценят както трябва неговата вярност към султана, каквато сами не бяха могли да проявят в това смутно време. Везирите веднага и единодушно намразиха Рустем, но това не го обезпокои кой знае колко и той се подсмиваше под четинестите си мустаци: „Комуто са здрави гащите, сяда където си иска.“ Смяташе, че съвестта му е чиста, защото е изпълнил дълга си пред султана.
Топкапъ се изпълваше с напрежение, очакване, сплетни и подозрение. Може би всемогъщата султанка ще падне или положението й ще се разклати? Казват, султанът се бил разгневил на жена си и подземията на Йедикуле били натъпкани със злосторници, които султанката била повикала от своите загадъчни степи отвъд морето, докарала ги тук, подтиквала ги, помагала им и едва ли не сама подпалвала с тях Стамбул. И сега щяла да настъпи разплатата. И възмездието нямало да отмине Роксолана.
Около Роксолана кипеше от черни слухове и подмазвачите, тунеядците, лакеите и лъжците се къпеха в тях като в райски реки на наслада. Само султанката не чуваше и не знаеше нищо, забрави и султана, и подлата прислуга.
Мислеше за своя народ. Хиляди години той живееше на плодородната земя. Пръснат по безкрайните степи, сред широките реки и необятни гори, непрекъснато измъчван от завоеватели и господари, но единен, могъщ и добър към всичко живо. Колко завистливи и зли владетели искаха да прогонят този народ от неговата земя, да го поробят и унищожат. На всички чуждоземци той им се струваше толкова добър, кротък и безпомощен, та изглеждаше, че сам ще падне в ръцете им, като презрял плод. А той стоеше непоколебимо и упорито вече хилядолетия, а пък враговете гинеха безславно и над гробовете им не звучаха нито проклятия, понеже нейният народ не можеше да ненавижда, нито молитви, защото там не вярваха в богове, а в житото и пшеницата, в меда и пчелите и чак до небето ехтеше песента: „Дунаве, Дунаве, защо смутен течеш?…“