Сюлейман въздъхна гневно:
— Какво общо има великата султанка с тези неверници?
— В моите жили тече същата кръв, каквато и в техните.
— Важно е не кръвта, а вярата. Да не би султаните да гледат каква кръв тече в жилите на техните герои?
— Но, ваше величество, тези хора са герои над героите! Рустем паша не можа да ги надвие дори с десетократно повече хора. Той ги хвана с подлост и те повярваха на славянския му език. Моят народ е доверчив.
Султанът упорито стоеше на разстояние, сякаш се надяваше да му помогне тъмнината. Докато не виждаше Роксолана до себе си, можеше да й се противопостави.
— Те ще си получат заслуженото. Това са разбойници и подпалвачи. Бих хвърлил примката на врата дори на собствения си син, ако би взел да подпалва Стамбул.
— Завоевателя е започнал с това, мой повелителю. Той е превърнал Стамбул в пепел, за да го възроди още по-прекрасен.
Султанът дори стана от възмущение.
— Да се сравнява великият Завоевател с безименните разбойници!… Завоевателя беше воин!
— Те също са войни, а не разбойници, ваше величество! Пожарът бушуваше цял месец преди тяхното появяване в Юскюдар.
— Те запалиха Юскюдар!
— Но ваше величество, те са искали просто да си осветят пътя.
— За грабеж ли?
— Те са твърде благородни, за да се употребява такава груба дума. Те казват: „Да докопам.“
Султанът вече беше до нея. Тази жена го поразяваше като светкавица на мълния. Единственото спасение беше да бяга от нея.
— А какво е това — да докопам?
Тя се засмя тихо, скривайки присмеха.
— Това означава да се приближиш до нещо така, че то да стане твое.
Той протегна ръка. Ръката му беше тежка и алчна. Още преди да знае какви ще бъдат думите на Хасеки и за какво ще го моли, беше готов на всичко да отговори: „Да! Да! Да!“ Само това плахо тяло да бъде до него. Може би някога я обикна именно за това, че не молеше и не настояваше за нищо, че не проявяваше никакви прищевки. А сетне дори не забеляза как заприлича на другите жени, които досаждат с исканията си, понеже все едно не можеше да се сравни с никого от този свят, беше една единствена!
— Никой не може да избяга от участта си на земята — промърмори Сюлейман, мъчейки се сякаш да оправдае своята непреклонност. Но Роксолана вече знаеше, че султанът е готов да каже: „Ще помисля“, трябва само да му се даде време, за да отстъпи с чест. Тя дълго се галеше на строгия повелител, като редуваше изкусно душевното си очарование с чара на лекото си и послушно тяло и едва тогава му прошепна в твърдото ухо:
— Мой повелителю, заведете ме в Йедикуле да видя тези загадъчни рицари!
Той още се противеше и се мъчеше да се отстрани от нея, но тя не го пускаше, ръцете й, макар и тънки, бяха здрави и тя го прегръщаше с такава сила, че Сюлейман се предаде и се притисна до Роксолана още по-силно.
— Мене и нашите деца Баязид и Михримах, ваше величество. Султанът все пак направи последен опит за съпротива:
— Михримах? За какво й е това зрелище?
— Тя вече е чула за казаците. Дори изпраща храна на техния водач Байда. Тя има добро сърце.
— Това не подобава на дъщерята на султана.
— На тази възраст ви подарих сина Мехмед, мой падишах. Но Мехмед е в Едирне, Селим е в Кютахия. Джихангир е твърде малък за такива зрелища. Затова ви моля с нас да дойдат Баязид и Михримах.
— Ще помисля — каза султанът.
Всяко излизане на султана от Топкапъ беше държавен акт. На молитва ли отиваше в джамията „Света София“, стъпвайки на коня си върху широкото алено платно, което постилаха от вратата „Баб и Хумаюн“ до джамията „Света София“, на война ли, или на столичните тържества — сурнаме, — всеки път нареждаха от вратите на Топкапъ по целия път наемни викачи, които ревяха с всичка сила: „Падишахъм!“ („О, мой падишах!“). Тълпата, жадуваща зрелища, шуми от възторг. Дурбашите тичат, готови да убият всеки, който им се изпречи на пътя, звъни скъпата украса на конете, тракат позлатените медени колела на султанската карета, в която скрити зад копринените завеси седят Сюлейман и султанката Хасеки.
Зад султана пътуваха неговите деца — Михримах в закрита карета, Баязид — с Хасан ага и въоръжена охрана. Следваше великият мюфтия с имамите, великият везир с везирите, кадията на Стамбул със своите подчинени, после стражата, музикантите и ени-чарите, след това придворната прислуга, чашнигирите, шербетчиите и халваджиите със сладки неща за султана и неговата свита. Ловки мискчибашии разпръскваха на всички страни мускус и балсам, та смрадта от тълпата да не дразни свещените ноздри на падишаха и неговата велика султанка. И всичко сияеше от злато и скъпоценни камъни, а облеклото на свитата, войниците и прислугата пъстрееше с такива ярки цветове, че ти се искаше да притвориш очи и Роксола-на спускаше повдигнатата завеса и се облягаше на твърдите бро-катени възглавници, крадешком поглеждаше вкаменения в своето величие Сюлейман. На света няма нищо по-страшно от завоевателите. Сега са готови да отрежат главата на всеки затова, че са изгорели няколко мизерни къщи, а самите те изгориха половината свят! Завоевателя, завземайки Цариград, не бе пощадил ни човешките жилища, ни божиите храмове. Летописецът с изтръпнало сърце е записал: „Изгорен биде градът и църквите с неизказана хубост, които нямаха чет.“