Православният патриарх беше изгонен от църквата „Света София“, като му беше наложен пешкеш от три хиляди дуката, а храмът беше превърнат в джамия и безценните мозайки белосани с вар. Най-прочутите сгради в Цариград бяха разрушени и на тяхно място бяха издигнати джамии в чест на султаните.
На друговерците беше забранено да строят нови църкви и да издигат сгради, по-високи от мюсюлманските, беше им забранено да носят ярки облекла, да се обличат в кожи, атлаз, франкска дамаска и коприна. Завоевателите издевателствуваха над тях: „Платете за разрешението да носите главите си на раменете!“
Християните бяха обречени на най-тежката и най-мръсна работа. Те палеха подземните печки на хамамите, чукаха камък и настилаха калдъръмите и под надзора на чьоплюкбашиите изкарваха сметта от Атмейдан, еничарските къшли и покритите пазари.
И тя знаеше всичко това! Но не се опитваше да го измени, понеже можеше ли да направи нещо дори и една всемогъща жена срещу древните обичаи, обкръжаващи човека като непробиваемите стени на Стамбул. На страната на онзи, който иска да остане верен, е само неговото нещастно съзнание, а на страната на останалите е мощта, силата. С първия е мисълта, а с останалите — сляпата вяра. Мисълта в сблъсък с вярата винаги губи. И днес, макар и да измоли султана да направят това необикновено пътуване, това пътешествие до най-дълбоките низини на човешката участ, все още не знаеше какво ще й донесе то, на какво да се надява и какво да очаква.
Никой, освен най-доверените, не знаеше къде отива султанът, дори и да се досещаха, че отива в затвора „Седемте кули“, не знаеха за какво точно. Понеже Йедикуле за ленивите стамбулски тълпи беше преди всичко държавна хазна, седем непристъпни каменни кули, натъпкани с богатства, на които завиждаше цял свят. Там имаше злато, нетленно и блестящо като слънцето на небето, като класили ниви. Там имаше сребро, синьо-зелено като соколово перо, тъмно като изпотъпканата от войската земя, като почернели след поход войници. Там беше златото на фараони, императори, шахове и царе. Среброто на финикийци и вавилонци. Скъпоценните камъни на Индия, Персия и Хиджас. Там имаше платове от загадъчни градове и кожи от още по-загадъчни зверове. Слонова кост и перли с невиждани размери и цветове, ароматни смоли, кожи от крокодили и бегемоти, щраусови пера и райски птици. И всичко това принадлежеше на султана, следователно и на всички. — Падишахъм!
А тържествената процесия навлизаше все по-навътре в Стамбул, покрай градските стени, покрай Мраморно море, на юг, към Златните врата на Цариград, в които някога беше забил щита си киевският княз Олег, който петстотин години преди Завоевателя беше превозил корабите си по суша и беше ударил внезапно императора.
Но нито златото в „Седемте кули“, нито Златните врата, нито спомените за миналото величие можеха да спасят Роксолана от мислите за страшното място, в което отиваше макар и доброволно, но с отчаяние в душата.
Черна, тъжна зеленина на кипариси, ирез проломите в старите стени се вижда тъмната ивица на морето, яркорозови цветове на диви рожкови и спокойната грамада на затвора със седемте кули и асми, отрупани с гроздове от лилави цветя на глицинии — трудно беше да се повярва, че само на няколко крачки имаше човешко страдание, безнадеждност и смърт.
Султанът спря в сянката на глициниите, без да излиза от каретата, и заповяда да доведат главния надзирател на подземията в Йедикуле Джузел ага.
Той дотърча запъхтян и плувнал в пот, започна да се кланя пред каретата и да удря в твърдата земя мръсната си чалма, а уплашените му очи трескаво се въртяха и се мъчеха да надзърнат зад копринените завеси на султанската карета, но не можеха да видят нищо и от това надзирателят изпадаше в още по-голямо отчаяние и още по-силно удряше главата си в земята, та на Роксолана й стана дори противно да гледа това кълчене и тя се намръщи.
Джузел ага беше дебел, мръсен и обрасъл с гъсти остри косми, кожата на лицето му приличаше на прокиснало мляко — кожа, която никога не вижда слънце. Такъв можеш да го съжалиш, ако не знаеш, че е първият палач на държавата.