Султанът забеляза, че Джузел ага е неприятен на Хасеки, и помръдна вежди, викайки Рустем паша. Той веднага се озова до пазителя на подземията, хвана го доста грубо за яката и го изправи на крака (Роксолана едва сега забеляза, че кожата на лицето на Рустем има същия мъртъв цвят, като на Джузел ага, и безкрайно се учуди на това).
— Пусни веднага казака Байда! — викна Рустем на палача. Палачът, забравяйки даже за султана, учудено разтвори черната си уста.
— Да го пусна? О, аллах? Тук не е ли на по-сигурно място? Ако мен така ме пазеха, о, аллах!
— Ваше величество — неочаквано промълви Роксолана, — няма ли да бъде проява на най-висша милост от страна на повелителя, ако той лично погледне главното подземие на столицата на столиците?
Султанът се размърда, готов да възрази, но тя вече се беше вкопчила в ръката му и я гладеше, обгаряше с дъха си обветрената му буза.
— Повелителю мой, светлина на очите ми!
Сюлейман даде знак, придворните се засуетиха, отнякъде се появи покрита позлатена носилка за султана и султанката и дванадесет здравеняка веднага пренесоха високата съпружеска двойка от каретата до владенията на Джузел ага, който подтичваше отстрани, като не смееше нито да изпревари носачите, нито да изостане, вайкаше се и дори скимтеше от страх, вълнение и изненада, още не вярвайки, че единствено на него се е паднала такава невиждана чест в Османската империя, нека великият аллах й дари вечност и процъфтяване.
Рустем паша сложи край на суетенето на Джузел ага, като му викна кратко и строго:
— Показвай Байда!
В огромното мрачно каменно помещение, където Джузел ага доведе високите гости, нямаше нищо човешко. В най-отдалечения край то бе преградено с мръсна завеса, която по знак на Джузел ага беше бързо дръпната встрани от неговите помощници, също такива тлъсти и дебели от безделие, като техния ага. Откри се дървен щит, покрит с мъх и ръждиво желязо, който също веднага изчезна, а зад него се кълбеше студена мъгла и страшен мрак, като че ли там живееше самата смърт. Чаушите се втурнаха напред, но като не смееха да навлязат надълбоко в мрака, запалиха факли — червената светлина падна върху камъни със зелена плесен и смесица от глина, човешки кости, черепи, дрипи и парчета кожа. Привикналите към всичко чауши се притискаха уплашено в края на тази човешка бездна. Отидеш ли там — няма вече връщане. Попаднеш ли вътре — няма да те пуснат.
Най-ужасното беше, че сред тези кости, черепи и плесенясали камъни, сред безжизнения мрак на смъртта живееха хора! Живееха или умираха, вехнеха, измъчваха се и проклинаха всички, които бяха горе, на повърхността, под слънцето и вятъра, нямаха нито възможност, нито надежда да се освободят, но продължаваха да живеят!
Най-близо от всички в предния край на подземието беше един огромен, гол до кръста човек с широки шалвари, целият във вериги, с окови на ръцете и краката. Пред него сред отпадъците беше поставена дълга маса от нерендосани греди, а върху нея в златни и сребърни съдове бяха натрупани лакомства от султанския дворец: печени агнета, яребици и пилета, сочни плодове и прозрачни като сълза напитки.
Но човекът не можеше да вземе от масата и трошица, защото беше така прикован с веригите към каменната стена, че можеше само да съзерцава този разкош.
Роксолана веднага позна човека, макар никога да не бе го виждала. Байда! Водачът на смелчаците, на приказните рицари, нейният брат по кръв. Но дали тя сега му беше сестра? Ръждиви окови и страшни вериги, а тялото младо, гъвкаво, силно, прекрасно и свободно като степните ветрове! Ето какъв е този Байда, ето какви са казаците! Кае — недоверчив, предпазлив, бдителен, с набито око. Сак — твърд, непокорен и свободен преди смъртта и след нея. Двете тюркски думи се бяха слели в една и зазвучали по-силно от своята първооснова — казак, казак, казаци! Хора, които не се боят и от дявола. Които се бяха заклели един на друг да умрат, но да бранят своята земя от завоеватели. А онзи, който наруши клетвата, нека го накаже земята, огънят, водата, вятърът, хлябът, горилката, сабята, бог и божията майка.
За първи път в живота си съжали, че се беше родила жена. Никога не беше пожелавала да стане мъж, а сега я обзе диво желание. Погледна Рустем паша така строго, че той дори скръцна със зъби на Джузел ага:
— Разбий веригите, адски сине!
Тромавите фигури се засуетиха около Байда, желязото глухо издрънча и отекна тежко в подземието. Някой подаде на казака агнешко бутче, но той го отблъсна, сграбчи каната с виното и пи дълго и жадно, а после с мръсна ръка избърса мустаците си и запя с млад бас: