— Това дребното и хилавото ли?
— Великият султан и аз ти даваме своята дъщеря за жена.
— От веригите направо роднина? Дяволът ще се радва на такова нещо!
— Не прекъсвай, когато говори жена.
— Мътните те взели.
— Ще те направя паша.
— Това пък какво е?
— Ще ти дадат някой от крайните санджаци на Днепър или на Днестър. В Очаков или в Акерман.
— Да идат вдън земята дано!
— Ще ти дадем войни. Ще имаш голяма сила. И в замяна на всичко това — ще защитаваш нашата земя от кримските татари.
Байда наостри уши.
— Коя земя? Чия?
— Нашата. Украинската.
— Че тя не е ваша и никога няма да бъде!
— Моята земя. Както и твоята. Нали ти казах, че съм от Украйна.
— Е, защо не си я защитила досега, щом е така? Защо си допуснала ордата да тъпче малките деца?
— Не можах, нямах възможност. Борех се за себе си.
— За себе си ли? Е!
— А сега реших с тебе.
— Ами ако не бях тук? Ако онзи удавник не ме беше измамил и не ме беше заловил?
— Тогава даже не зная.
— И как всичко е скалъпено и нагласено, да го вземат дяволите: и султанска дъщеря, и паша, и войска, а ти само си стой и пази своята земя. И какво ще ми струва това? Последната риза? Смъкнаха я вече. Или тези сахтиянови шалвари? Но и те са турски, понеже ги свалих от турския собственик на галерата. Е какво тогава?
— Ще трябва да смениш вярата.
— Да се потурча и помохамеданча? Черната земя да не ме приеме!
— Моля те, рицарю, в името на нашата земя те моля! Байда пристъпи стремително към дребната Роксолана, като че искаше да удуши тази слаба жена.
— Плюя и на вярата ти поганска, и на всички вас! — и плю под краката й веднъж, че и втори път.
Роксолана извика и подскочи. Но не от побеснелия казак, а от студения глас, който се разнесе твърдо зад копринените завеси на султанската носилка: „Ченгеллемек!“
Заповедите на султана се изпълняваха незабавно. А „Ченгеллемек!“ означаваше: „Да се обеси на ченгел!“ И нямаше спасение. Стегнаха Байда с каиши и го помъкнаха. И веднага щяха да го закарат на Галата и да го хвърлят от високата кула, на чиято стена стърчаха огромни ръждиви ченгели и той щеше да се мъчи на един от тях ден, два или три и вече не можеш го откачи оттам, понеже все едно щеше да умре, там щеше да му бъде краят. Боже, боже, защо направи така, защо плю в краката й! Така й се пада, така й се пада…
Роксолана се олюля безсилна, сякаш прекършена. Яките евнуси подкрепиха султанката и й помогнаха да седне до Сюлейман. Той даде знак да тръгват към каретата. Все така безмълвно. Не проро-ни към Хасеки нито звук. Тя също. Не молеше за милосърдие към неразумния казак, не искаше нищо. Насаме можеше да иска от султана дори и целия свят, прегръщайки Сюлейман с нежните си като коприна ръце, омайвайки го и превръщайки владетеля в роб. Но само тайно и скрито, в ложето на своята любов и своя позор, а не пред всички, пред везирите, мюфтията, имамите и еничарите. Тук султанът трябваше да бъде недостъпен дори и за нея, тук той е всемогъщият повелител — единствен и завинаги, и нека в това вярват всички и най-вече той самият.
И все пак тя можеше да заплаче поне в каретата, където никой не можеше да я види. Но седеше със сухи очи — изправена и неподвижна, сякаш без да диша. Понеже имаше и синове. Ако не си сдържиш сълзите — ще си навлечеш беда.
Сюлейман четеше от Корана сурата „Очистване на вярата“. Повтаряше стиховете по няколко пъти. После глухо промълви:
— Ще заповядам да пуснат всички, които бяха с него. Този вече не може да се върне, а те нека си отидат в своята земя.
Роксолана въздъхна горчиво:
— И какво ще отнесат със себе си? Може би само песента за мъжествения Байда? „Ой пие Байда медена горилка, та не ден, не един и не самин. Дойде при него царят турски страшен: «Какво правиш, Байда, Байда юначен? Стига, Байда, си върлувал, вземи мойта щерка и царувай.»“
У древните гърци, когато някой изчезнел безследно, погълнат от вълните на океана или от огнедишащи вулкани, разкъсан от диви зверове или изкълван от птици, правели му кенотаф — гроб без тяло, защото тялото е огън, земя или вода, а душата е алфата и омегата на живота и на нея трябва да се прави светилище. Нека светилище на безстрашния Байда да бъде песента, започната от него самия, продължена може би от нея и завършена от нейния народ, който завинаги ще запази в паметта си смелия казак. Така духът на убитите възкръсва и побеждава убийците. Тялото, накъдето и да го тласнеш, натам ще се наклони. А духът е непоклатим. Ето силата и безсмъртието на духа!
На султана и на ум не му идваше, че в главата на Роксолана се роят такива мисли.
— Ти искаше да молиш нещо за Михримах.
— Струва ми се, че то беше преди хиляди години. И че вече времето отмина — късно и безнадеждно е.