— Но ти искаше да я дадем на славянин.
Как ненавиждаше този човек! Безгранично го ненавиждаше и в същото време беше привързана към него със златна верига. Златната верига на похотта, продължението на рода и вечността. Да обичаш и да мълчиш — колко тежко е това. Ала сто пъти по-тежко е да ненавиждаш и да не можеш, да не смееш да покажеш своята ненавист.
Но днес тя не можеше да се сдържи. Отговори на Сюлейман не със свои, а с взети от свещената книга думи, без да скрива горчивината в сърцето си:
— „О, истински вярващи, не вземайте евреи или християни за ваши приятели. Но който между вас ги вземе за свои приятели, той е наистина един от тях.“
Зад тези думи стоеше всичко: и нейният произход, и онази дива мъка по миналото, по родния край и своя народ, но в същото време и намек за тъмните слухове за Сюлеймановия произход от сръбки-нята, за неговата османска непълноценност и дори случайност на трона.
Но султанът даде вид, че не е разбрал нейния намек. Той беше упорит в намеренията си, не беше свикнал да слуша ни съвети, ни възражения, а започнеше ли нещо, не спираше, докато не го завърши. И сега, когато заговори за Михримах и даде на Роксолана да разбере, че се е вслушал в думите й, отправени към Байда, че не е пропуснал нищо и всичко е разбрал, вече трябваше да се доизкаже докрай.
— Аз помислих — твърдо произнесе Сюлейман. — Нека той бъде Рустем паша.
На Роксолана й секна дъхът. „Ох, дъще моя! Как ме прекърши до земята! Точно ти ли трябваше така да ме съсипеш! Исках чрез тебе да отмъстя за своето робство и вечна неволя, а отмъщението падна върху мене. Винаги ли така ще бъде?“
Роксолана никога не бе очаквала от султана такава непонятна прибързаност, а още по-малко бе очаквала да чуе името на довчерашния султански имрахор, на човека, който можеше единствено да научи нея и дъщеря й да яздят и който така гениално псуваше. Сама беше внушила на султана мисълта да върне Рустем в столицата, сама се каеше, когато видя как недодяланият босненец проявява невероятно усърдие, за да си пробие път в Дивана, като разбутва с лакти везирите. И смъртта на Байда, този свят рицар — не тежеше ли и тя на съвестта на Рустем? А сега султанът иска да го направи свой зет.
— Ваше величество, но той не е здрав!
— Не е здрав ли? Никой не ми е казвал това.
— Спомнете си лицето му. Той прилича на мъртвец. На удавник.
— Кой гледа лицето на мъжа? Рустем паша е верен. Може да има и по-способни, но големите способности не са в съюз с послушанието и верността.
— Женското чувство ми подсказва, че Рустем паша е безнадеждно болен. Може да има някоя неизлечима язва и кръвта му да изтича. С всеки ден става по-блед, та чак син, като че нощем някакви страшни чудовища му смучат кръвта.
— Ще наредя да проверят — каза султанът, като че с това се изчерпваше цялата работа. Не питаше какво мисли Роксолана, сякаш Михримах не беше и нейна дъщеря, а самата тя не беше негова жена, не беше султанка.
След няколко дена Сюлейман каза на Роксолана, че в постелята на Рустем слугите намерили въшка. От безнадеждно болните хора въшките бягат, значи… Султаиката гнусливо се смръщи. Не искаше да слуша повече за тази мръсотия. Но султанът очевидно беше решил на всяка цена да й отмъсти докрай за случая с казаците и безжалостно промълви:
— Най-добре ще бъде ти да уведомиш Рустем за нашата воля, моя Хасеки.
— Но това е вашата воля, мой повелителю.
— Нашата — натъртено каза Сюлейман. — Както и принцеса Михримах е наша дъщеря.
— Ще приема Рустем паша — склони глава Роксолана.
За да унизи босненеца, тя заповяда на главния евнух Ибрахим и на всички свои евнуси да не излизат от стаята по време на целия разговор с младия везир. Прие босненеца хладно, без да скрива присмеха си, разглежда дълго везирската му чалма с диамантено перо, престорено се мъчеше да подуши напарфюмираните Рустемови дрехи и дори се поинтересува с какъв балсам успява да премахне острата миризма на конюшните, но мрачният босненец не обръщаше внимание на никакви подигравки, спокойно седеше срещу султаиката, протягаше яките си пръсти към златните блюда с плодове, мляскаше вкусно и си облизваше мустаците.
Роксолана се изправи. Скочи на крака и везирът. С властен глас султанката му съобщи високата воля на падишаха.
Рустем падна на колене. Промълви или развълнувано, или подигравателно:
— Нощес ми се присъниха аромати, ваше величество. Сега се озовах сред тях. Нека аллах продължи дните ви и дните на великия султан и нека над вашите деца винаги да свети слънцето. Несправедливостта и злото, които извърших, вие заменихте с добро. Прекланям се пред вас и съм навеки ваш роб, ваше величество.