Сюлейман се мъчеше с всички сили да изглежда справедлив султан, като обичаше да се позовава на примера на великия Фатих. Мехмед Завоевателя никога не беше обвинявал несправедливите съдии, а просто беше заповядвал да им одерат кожата, казвайки: „Ако им порасте нова кожа, провинението им ще бъде опростено.“ Завоевателя бе въвел правилото виновниците да пият шербет, наведени над опрян в гърлото остър меч. Ако наведеният е алчен, мечът ще му пререже гърлото, а праведният ще може да се доизкаже докрай. Или престъпниците се хвърляли в тъмница, където бил скрит бръснач. Който намерел бръснача и заколел другия, той бил прав. Така бил пожелал аллах.
И синът на Завоевателя султан Баязид беше също така безмилостен в справедливостта си. Една от дъщерите му Ферахшах, която била извънредно набожна, притежавала поетичен талант и била първа сред красавиците, веднъж проявила невиждана жестокост. Когато мъжът й започнал да се любува на белите ръце на слугинята, която поднасяла ястия на масата, Ферахшах от ревност заповядала да отрежат ръцете на девойката, а нея самата да хвърлят в Босфора. От ръцете тя приготвила ястие и по време на обеда попитала мъжа си дали то му харесва. Мъжът й отговорил, че му харесва. Как не, казала Ферахшах, нали това са ръцете на слугинята, от която ти не можеше да си откъснеш очите. Мъжът се ужасил и веднага отишъл при султан Баязид. Падишахът, като узнал за жестокостта на дъщеря си, незабавно изпратил при нея палач, за да й отсече главата, където и да я намери. Ферахшах отивала да се моли при дервишите на Мевляна. Палачът я настигнал и изпълнил повелята на султана, като наистина дал на принцесата възможност да съчини преди смъртта си стихове за справедливостта, която те намира дори и на небето. Всичко това се разказваше като приказките на Шехерезада и с най-голямо удоволствие от онези, които първи нарушаваха законите.
Велможите се ядяха едни други за собственост и разкош, пренебрегвайки дори свободата, като пълзяха пред султана и везирите. Да живеят с чест означаваше да плащат за разкоша, а да плащат можеха само ако крадат. Кражбите придобиха невиждани размери. Колкото по-високо положение заемаха хората, толкова повече крадяха. Султанът знаеше това, но не можеше с нищо да попречи. Дребните престъпници бяха залавяни и жестоко наказвани. Наказваха ги големите престъпници, които в душите си жестоко се заканваха: „Кой ти е крив, че са те хванали?“ Богатството е несъвместимо с милосърдието.
Само Топкапъ за една година изяждаше месо за 70 хиляди дуката и за 30 хиляди дуката риба, а изгаряше олио за светилииците за 20 хиляди дуката. Коя държава можеше да издържи такива разходи?
Почти всеки смяташе положението си твърде ниско за себе си, затова доносничеството се разрастваше като отровно биле, понеже всеки искаше да измести другия, който беше по-високо, и да седне на неговото място.
Всички длъжности се продаваха. Продаваха всички, започвайки от великия везир. Султанът също би продавал, но се бояха да купуват от него.
За всичко трябваше да плащат завоюваните!
Когато след смъртта на Янош Саиояи султанът отново дойде в Унгария, за да подчини най-сетне на властта си цялата тази богата земя между Дунав и Тиса, той попита своя велик мюфтия:
— Кой е най-големият създател на добрини на този свят?
— Негово величество падишахът — — отговори мъдрият Абусууд.
— Не, най-големият създател на добрини на този свят е раята, която сее и жъне и ни храни всички е плодовете на своя труд.
В тази огромна империя имаше навярно едно единствено същество, което Сюлеймановите закони не засягаха, за което те бяха нещо като мираж над пустинята, като мрак над морската бездна, като високо летящи птици — иедостижими, неизброими и неуловими.
Роксолаиа. Великата султанка Хасски.
За какво са й всичките Сюлейманови закони, когато не може да премахне най-страшния, оставен от Завоевателя: властта да наследява най-достойният, като за запазване на единството, реда и спокойствието иа държавата да убива всички свои братя с техните деца, внуци и правнуци от мъжки пол. А за най-достоен, както в Библията на древните евреи, винаги се смяташе първородният, най-големият. Мустафа. Нейните синове трябваше да бъдат убити. И законът на Завоевателя не можеше да бъде нито премахнат, нито забравен, нито изменен, понеже вече беше установен, а веднъж узаконеното притежава най-голяма сила.