Роксолаиа чакаше кога ще може да надвие дори тази страшна сила. Понякога се улавяше на мисълта, че започва да прилича на валиде ханъм. Горчива усмивка на устата, пресъхнали, почти черни устни. А в душата й? Тъмнината ставаше все по-гъста и по-плътна. Нима султанът не вижда тревогата й?
А Сюлейман не искаше и да слуша за каквито и да е промени в закона на Фатих, ио и не провъзгласяваше наследника на трона. От време на време разговаряше предпазливо с великия мюфтия и очакваше той да даде някакъв съвет, изхождайки от очевидното и действителното положение на нещата. Мустафа е първороден, но нищо повече. Той се е откъснал от баща си и държи при себе си майка си, сякаш иска да отправи иа падишаха предизвикателството и да покаже пред всички несъгласието си с него. С поведението си той сам се лишава от всякакъв вид право на наследство. Право да заемат трона имат синовете на Хасеки, която стана душа и сърце на султана. Той не иска да бъде като онзи гръцки бог, който изяждал синовете си, но не може да пренебрегне и закона на великия Завоевател. Къде е изходът? Как да се съгласува законът с очевидното?
Абусууд също така внимателно, с намеци и притчи, даваше па султана да разбере, че правото все пак е на страната на Мустафа. Законите са несъвместими със сърцето. Те нямат сърце. Те са над всичко, дори и над държавата, която съществува само благодарение на законите. Мустафа вече го знаят всички правоверни, всички бейлербейове, паши и еничари, цялата доблестна мюсюлманска войска. Не само обстоятелството, че е първороден, но и личните качества са в полза иа Мустафа. Пренебрегнат и унизен още на тригодишна възраст, отделен от Топкапъ, всъщност той беше изгнаник заедно със своята майка, но въпреки това впоследствие стана известен със своя ум, а с обноските си и благородството си спечели уважението на велможите, еничарите, войската и всички честни мюсюлмани.
Султанът не отричаше високите достойнства иа своя най-голям син, дори се гордееше с него (негова кръв е, кръвта на Османовци!), но в същото време не преставаше да се надява, че в Мустафа ще заговори най високото достойнство: благородството и готовността за саможертва — и той доброволно ще се откаже от трона в полза на синовете на Хасеки.
Но Мустафа упорствуваше. Зад него стои законът и който иска да го обиди, нека измени закона, а след това ще стане ясно какво ще излезе. Тежката вражда между сина и бащата нарастваше. Две жени — Роксолана и черкезката Махидевран — я следяха със страх. И двете не смееха да се намесят нито с действие, нито с дума, едната проклинаше в душата си този закон, а другата възлагаше на него всичките си надежди.
Но ако Мустафа беше неотстъпчив, то и Сюлейман прояви характерна за Османовци твърдост. Той упорито не провъзгласяваше наследника на трона, макар великият мюфтия да натякваше, че това трябва да се направи заради спокойствието на държавата.
Роксолана мълчеше. Тази неопределеност й разкъсваше сърцето, но все пак по-добре неопределеност, в която още оставаше капка надежда, отколкото безнадеждност или обреченост.
Болка, жалост, ужас и чувство за тежка вина. Защо бе дала живот на синовете си? За да се измъчва сега така? Спасяваше себе си и живота си, а синовете й бяха като стъпалата на златната стълба, по която се изкачи от бездната на небитието.
А сега? Какво да прави? Проклети да са всички закони, установени от тези султани с бакърени лица!
ЗЕТЯТ
Къде би могъл да се намери верен и в същото време способен човек? Сюлейман пръв от султаните издигна поста велик везир почти до висотата на султанския трон, надявайки се с това да възвеличи властта на падишаха и сякаш да я засили. Както на небето слънцето и месецът се движеха заедно, така и на земята до султана трябваше да върви човек, който да отразява сиянието на своя господар, като не позволява то да се разсейва напразно в пространството. Отначало изглеждаше, че верният Ибрахим ще бъде незаменим спътник за цял живот, но той възжела сам да стане слънце, омръзна му да бъде луна, смяташе, че това е унизително и по-ниско от неговото достойнство, и Ибрахим трябваше да бъде премахнат. Но откъде Сюлейман да вземе луна за своето султанско небе, с какво да запълни празнината, която сам отвори и която всички виждат? Аяс паша не беше светило. Беше някакво тъмно кълбо на небосвода на властта, без сияние, без ум, само една вярност.