— Е, кой ли ще бъде забравен днес? — потриваше ръце Рустем, промъквайки се напред, понеже знаеше, че без неговите шеги дори лъжицата няма да влезе в устата на султана.
Всички се надяваха, че Рустем ще си строши врата още при първата сериозна работа, понеже бяха строшавани къде по-яки вратове. А тъй като най-сериозното нещо за османците беше войната, с нетърпение очакваха кога най-сетне султанът отново ще тръгне на поход с новите си везири.
Докато султанът си седеше в столицата, неговите санджакбейове и великият каптанпаша, страшилището на моретата Хайредин Барбароса, водеха непрестанни войни в Сърбия, Словения и Босна, срещу Алжир, Прованс, Венеция, Португалия и Испания. Вместо една голяма война Сюлейман беше обкръжил империята си с огнища от малки воини, та да има къде неговите верни акънджии да ударят кьоравото и да не затлъстяват от мързел.
Към Стамбул препускаха вестоносци с радостни новини за победа, изсипваше се плячка, хиляди роби изпълваха робските пазари и империята достигаше невиждани граници, но мрачният поглед на султана беше упорито втренчен само в една земя, която го привличаше, теглеше го като онова дунавско тресавище под Мохач, където той потопи унгарската войска с нейния злополучен крал. Тази земя беше Унгария. Разположена в самото сърце на Европа, тя изглеждаше на Сюлейман като златен ключ, с който най-сетне ще отключи тайнствения катинар за завладяването на този континент и тогава османската вълна ще залее всички негови високи планини, плодородни долини и богати градове с хилядолетна слава, богатства и красота. Мислено си повтаряше хадиса на Султан Велед: „Създадох на Изток войска, която нарекох турци. В нея вложих гнева и яростта си и навсякъде, където някой човек или народ наруши моите закони, изпращам срещу него турците — и това ще бъде моето отмъщение…“
Цялата вина на унгарците се състоеше в това, че бяха заели тази земна сърцевина дълго преди турците, макар че според преданията те бяха тръгнали в далечната древност заедно с турците от Туран да воюват за щастие и простори.
Поставеният от Сюлейман крал на Унгария Янош Сапояи така и не можа да въведе ред в тази разпокъсана и изтерзана земя. Прекарал целия си живот в упорита борба за висшата власт, през своите шестдесет години Сапояи не беше успял дори да се ожени и сега неочаквано стана един от най-желаните кандидати. Австрийският крал Фердинанд упорито се домогваше да ожени за стария Сапояи една от своите многобройни принцеси, за да подчини на влиянието си цяла Унгария, а от друга страна действията на Австрия внимателно се следяха от мъдрия и предпазлив полски крал Зигмунд, който успя да изпревари Фердинанд и да ожени за Сапояи своята дъщеря Изабела, надявайки се да омилостиви с това султана и да сключи с него вечен мир.
Срещу Сапояи въстана ерделският войвода Стефан Майлат, който не се побоя от самия Сюлейман, като даде преди две години убежище на разбития от султана молдавски господар Петру Рареш. По пътя към Ердел Сапояи заболя тежко. Полумъртъв, той узна от гончията, че в Буда кралица Изабела му е родила син. Злополучният крал все пак успя да нареди синът да бъде наречен Янош Сигизмунд и да изпрати канцлера Стефан Вербеци в Стамбул да моли султана да вземе под своята висока закрила малкия крал.
Сюлейман противно на обичая си прие Вербеци веднага, понеже изпреварилите унгарския канцлер вестоносци вече бяха донесли вестта за смъртта на Сапояи. Султанът каза, че ще признае на сина на Изабела всички права, които имаше неговият баща, ако се убеди, че той наистина е роден, а не е измислен от унгарците.
В Буда беше изпратен султански чауш, който посети кралицата, и тя, обляна в сълзи, подаде на османеца повитото в копринени пелени и хермелинови кожи сираче-крал. Турчинът притисна ръка към гърдите, коленичи, целуна крачето на младенеца и се закле в името на великия султан, че никой друг, освен сина на крал Янош, не ще владее никога Унгария, понеже такова е желанието на аллах.
Султанът събираше войската си за поход към Унгария. Навсякъде препускаха гончии да уведомят спахиите, в султанските оръжейни се лееха топове и гюллета, еничарите точеха сабите си, дюмбелекчиите сушаха тъпаните, шиеха се хиляди нови зелени и червени знамена. Нищо не можеше да спре страшната сила, която Сюлейман имаше намерение отново да насочи към зелените поля на Унгария, към нейните градини и лозя. Но изведнъж от изток започнаха да пристигат тревожни вести за вълнения сред чергарските племена. Племето гермияни около Ладък беше заело прохода в планините и ограбваше керваните и всички пътници. Туркменските чергари бяха стигнали да такава наглост, че близо до Маниса бяха откраднали конете на принц Мустафа, когато той излязъл с двора си на лов. В Диарбекир се бяха разбунтували кюрдските племена, тези чудновати хора, които въпреки бедността си, граничеща с мизерия, не се покоряваха никому и упорито воюваха за независимост.