Очевидно беше, че в Диарбекир за потушаване на въстанието на джимри — долна дива смет — трябваше да замине един от султанските везири, а тъй като Рустем паша съвсем доскоро беше там санджакбей и види се, не беше съумял да укроти кюрдите, и за последния глупак беше ясно: зетят ще се върне там, откъдето беше дошъл!
Нескрита радост завладя дори онези, които никога не бяха виждали очите на Рустем. На Дивана равнодушният към всичко Хюсрев паша, който страдаше от някаква неизлечима болест, вяло попита Рустем: „Наистина ли те пращат в Диарбекир?“
Сам Рустем всъщност беше готов на всичко. Щом спиш със султанската дъщеря, ти е ясно, че ще трябва да плащаш за това. Покрай насладата чинаги има задължения. Пък и не се знае къде е по-добре: да си близо до султана, който щедро милва, но още по-щедро наказва, или в джендема.
Когато тръгваше на поход, Сюлейман никога не поемаше командването на войската, а назначаваше за сераскер великия везир. Това беше твърде удобно, понеже всички неуспехи се приписваха на сераскера, а успехите принадлежаха на султана. С Ибрахим той претърпя повече несполуки, отколкото победи, Аяс паша така и не можа да оглави войската нито веднъж, а Лютфи паша, готвейки се да стане велик везир, се опита да прояви способностите си в похода срещу остров Корфу, но освен позор не постигна нищо. Сега, съдейки по всичко, като сераскер в Унгария трябваше да отиде престарелият евнух Сюлейман паша, прекарал целия си дълъг и мрачен живот на Изток, коварен, хищен и кръвожаден. Той нито веднъж не се беше сблъсквал с открито почти до самозабрава рицарство и с една не сляпа, не фанатична храброст, а пречистена от разума и любовта към родната земя. Макар никой да не вярваше в талантите на дебелия стар евнух, за него говореха съчувствено, дори с уважение, понеже с огромното си туловище той се бе изпречил пред омразния зет, беше го отблъснал и за него вече нямаше място до падишаха. Така че да си отива откъдето е дошъл, да загине в голите кюрдски планини, сред острите кремъци и пропасти.
И тъкмо тогава султанката Роксолана повика Рустем при себе си.
Откакто беше станал султански зет, не беше оставал насаме с всемогъщата султанка нито веднъж, макар и да си мислеше за това, понеже тук тя беше като че ли единственият човек, от когото малко се боеше, особено спомняйки си за своето недодялано усърдие по време на пожара. Заради него тогава загина юначният Байда и Рустем знаеше, че Роксолана никога няма да му прости тази смърт. Този Байда беше за нея сякаш живо въплъщение на загубеното навеки отечество. Славеят въздиша по родната земя дори и в златната клетка.
Непохватно, с рамото напред, като закачи на вратата твърдия си от сърмената везба везирски халат и едва не блъсна неотстъпния главен евнух Ибрахим, Рустем се вмъкна в малката зала на Завоевателя. Когато видя на бялото атлазено диванче Роксолана, завита в пъстри коприни, едва не му секна дъхът. Мигновено падна на колене и запълзя по килима, а когато вдигна пред султанката глава, видя, че тук има още някой. Заедно с него имаше още един човек с чудновати, предизвикателно богати дрехи, млад като Рустем, но много по-добре сложен, с пищни еничарски мустаци, с красиво лице и остър поглед.
— Познаваш ли Хасан ага? — попита султанката.
Рустем наведе упоритата си глава. Има си хас да не го познава! Простият еничарин спаси султанката по време на метежа и като награда получи званието еничарски ага, което се дава само с цената на много кръв, после за него измислиха някакво странно звание „специален пратеник на султанката“, а след това стана аталък — възпитател на шехзаде Баязид. От султанското ложе му беше подарена за жена една одалиска с бяло тяло, което според Рустем не беше кой знае колко голяма радост — все едно да се ожениш за бяла крава. Ако не бяха при султанката, везирът непременно би присвил око и би се подиграл на това еничарче: „Е, отели ли се бялата ти крава, бре?“ Но тук трябваше да мълчи и по всякакъв начин да показва внимание и покорство.