— Хасане — спокойно промълви Роксолана, — подай му онова нещо.
Хасан ага, без да бърза, взе от ниската масичка един малък пакет, завит в зелена копринена кърпа, и го подаде на Рустем с нужната учтивост, но не се знаеше към кого — към везира или преди всичко към султанката.
Рустем държеше пакета и не знаеше какво да прави с него.
— Разтвори го — заповяда Роксолана.
Той дълго размотава кърпата, заплитайки в тънката коприна костеливите си, свикнали да се оправят повече с ремъци пръсти. Най-сетне я разгърна и видя хартии. Някакви послания и грамоти. Скъпа хартия, скъпо мастило, печати. Мълчаливо погледна султанката. Какво е това?
— Чети — заповяда тя.
Рустем раздипли една грамота, втора, трета. Върху всичките стоеше печатът на шехзаде Мустафа. Писма до санджакбейовете на Сивас, Диарбекир, Болу и Коня. Пълни с въпроси. Какви промени в империята бихте приветствували? Как се отнасяте към мене? Ще ми бъдете ли верни? Срещу кого най-напред трябва да се насочва силата на ислямската войска? Какво мислите за чужденците в Стамбул?
Всичко това трудно можеше да го проумее дори Рустем с острия си ум. Той объркано погледна султанката.
— Чети още — заповяда тя.
Той продължи да чете. Мустафа питаше водачите на племената минбаши какво оръжие им трябва. Пишеше до еничарите в Стамбул, наричайки империята скопена (намек за великия везир-евнух), и питаше дълго ли ще търпят това.
Дръзки писма, зад които се долавяше звън на оръжие. Ако това не е фалшификация, тогава какво е?
— Страшно ли е, везире? — остро попита Роксолана. — Ти пребледня, когато четеше тези послания. А какво да правя аз? На мен душата ми примря! Моите синове не чакат смъртта на великия султан, те се наслаждават на живота под неговата благословена сянка, а синът на тази черкезка още от малък очаква смъртта на своя баща и на всичките си братя, защото само тази смърт му открива пътя към престола, а на майка му дава възможност да се върне в Топкапъ и да заеме покоите на валиде ханъм. Синът на черкезката е загубил търпение, той започва да вярва, че султан Сюлейман няма да умре никога и не греши, защото наистина така ще бъде, поне за самия Мустафа! И тази долна Махидевран никога няма да престъпи вратата на големия дворец, защото изгонените султанки не се връщат, не се връщат! Но къде бяхте вие, везирите, опората на трона, най-верните хора на падишаха? Защо не хванахте злодейската ръка, защо не забелязахте и не открихте писмата? Защо?
Рустем не беше свикнал да го нападат. Не можеше и не обичаше да се защищава, а тук и нямаше нужда от това. Винаги смяташе всички наоколо за глупаци, сега нищо не му пречеше и сам да се престори на глупак. Пък и имаше пред кого — пред султанката.
— Ваше величество! Но какви везири сме ние? Сюлейман паша слугите половин ден го вдигат от леглото, а през другата половина той си мисли само как ще се изтегне с огромното туловище. Хюсрев паша още не е успял да хапне нещо и от него вече излиза всичко без остатък. Той чака кога ще умре от глад, а ние чакаме да умре, за да освободи мястото за някой друг. Четвърти везир султанът още не назначава, колебаейки се между двамата млади нехранимайковци, които бяха взети от свитата на покойния Скендер челеби, след като го премахнаха в Багдад: между Ахмед паша и Мехмед паша Соколлу. А аз — погледнете ме, ваше величество. Макар и да съм ваш зет, главата ми е само кокали, като на кон, само че на коня и кокалите му са по-умни, понеже умее да си подлага гърба, а аз и това не мога.
— Щом не можеш да си подлагаш гърба, ще си подложиш главата — рязко произнесе Роксолана, без да се поддава на мрачните Рустемови шеги. — Как е възможно в двора да има хиляди търтеи, а единствено Хасан ага да спасява султанската власт от опасностите?
— Хасан ага? — Рустем едва сега си спомни за доверения човек на султанката. Оказа се, че този човек не е тук само да му подаде пакета с писмата на Мустафа. Значи подава онова, което сам е изнамерил.
— А как е изнамерил всичко това Хасан ага, ваше величество? Тя хвърли към Рустем смразяващ сърцето поглед.
— Как? А ти не знаеш ли? Със златото, което вие гребете от султанската хазна и го трупате за себе си. А то трябва да се използва за държавните работи. Да се плаща, където трябва. Всичко се купува и продава. Продават се дори оракулите, което са доказали някога лидийските царе Мемнади, подкупвайки делфийската пития.
Рустем, разбира се, не знаеше какво е това делфийска пития. Знаеше Корана, на който го учеха от малко момче, набивайки в обръснатата му глава вярност към исляма и новите господари, познаваше оръжието, жестокостта, неволята, тежкия живот и конете. Вярно, Пития се наричаше кобилата, на която той някога учеше султанката да язди. Кобилата така я нарече султанката, а беше я избирал той, още когато беше малка. Тия работи добре ги разбираше. Добрия кон разпознаваше отдалеч.