— Добре — въздъхна Роксолана, — който не го бива за нещо, няма и да се научи. Не те повиках за това. Искам ти да предадеш тези писма на негово величество султана.
— Аз? На султана? Но нали не съм ги открил аз.
— И ще кажеш, че си ги открил ти, понеже познаваш всички анадолски санджакбейове, живял си сред дивите племена, умееш да намериш с тях общ език и затова тези писма са попаднали в ръцете ти.
Сега вече Рустем не се съмняваше, че ще го изпратят обратно в дивите гори — да продължава да намира общ език с непокорните племена. Но пред султанката няма да вземеш да въздишаш, нито да се оплакваш. Той склони костеливата си глава в поклон, изчака докато Роксолана милостиво кимна и на двамата с Хасан и бързо заотстъпва заднешком към вратата, измъквайки се преди доверения човек на султанката, когото с огромно удоволствие би разкъсал на парчета заради невижданата находчивост.
И не се знае още как ще приеме тези проклети писма султанът!
— Разкажи поне да знам, как се сдоби с тях! — подхвърли Рустем на Хасан ага, когато излязоха от султанката.
— Да разкажеш е по-лесно, отколкото да се сдобиеш! — усмихна се Хасан.
Дали Роксолана беше молила падишаха за Рустем, или пък Сюлейман сам не бе поискал да подлага зет си на хорски съд, но той взе неочаквано и може би единствено правилно решение. На Мустафа в Маниса незабавно беше изпратен ферман, съгласно който шехзадето се преместваше в далечната Амасия, а на негово място за владетел на провинция Сарухан се назначаваше Мехмед, най-големият син на Роксолана, и сега излизаше, че той е необявеният, но предполагаем наследник на трона. Ферманът за изгонването на Мустафа от Маниса бе занесен от самия велик везир Сюлейман паша, който отиваше с войската да усмирява въстаналите кюрди и същевременно да наглежда шехзадето.
Рустем се подсмиваше под мустак: „Мене от Диарбекир ме измъкнаха, а евнуха там го посадиха като ряпа. Ама де се е видяло ряпа да расте на камък?“
А самият Рустем беше назначен за сераскер на похода срещу Унгария и сега вече му се подиграваха еничарите: „Какво ли не сме препатили, но коняр още не ни е водил на война!“
Всъщност война изобщо нямаше. Тръгналите към Буда австрийци се уплашиха от османската сила и се оттеглиха. Подстрекателят Майлат беше предаден на султана от никополския санджакбей Ахмед и Петру Рареш, които се надяваха да спечелят отново Сюлеймановата благосклонност. Окован във вериги, ерделският войвода бе изпратен в Стамбул, където го погълнаха подземията на Йедикуле. В това време огромната османска войска обкръжи Буда и Сюлейман изпрати при Изабела вестоносци, на които бе заповядано да предадат на кралицата, че мюсюлманският закон не позволява на султана да я посети лично, затова нека да изпрати при него сина си, придружен от велможите, които храбро бяха отбранявали столицата от австрийците.
Изабела преживя страшна нощ. Сълзи, кършене на ръце, трескави съвети. Настъпваше денят на петнадесетата годишнина от битката при Мохач. Какво щеше да донесе този ден на малкия крал, на това невинно дете? Най-сетне бе решено да се изпълни искането на султана. Двегодишният Янош Сигизмунд в позлатена люлка и с две бавачки, заедно с първите хора на кралството — Стефан Вербеци, Валентин Терек и Джорже Утешенович — беше докаран в разкошния султански шатър. Малкият крал ревеше с всичка сила. Сюлейман заповяда на шехзаде Баязид да целуне краля. Рустем паша почтително подкрепяше султанския син. Кой знае, може би подкрепяше бъдещия султан? Днес са просто две деца — едното още младенец, а другото по-голямо, но все пак дете, а утре току-виж единият стане крал, а другият падишах. Не е ли бил и той някога такъв сополанко (само че не в позлатена люлка и не в копринена шатра), а днес е везир, сераскер, държавен мъж и от неговите думи зависи съдбата на тази земя. Чудеса!
Без да каже нито дума, Сюлейман даде знак да вземат малкия и го върнат на майката.
На Дивана беше приет съветът на Рустем наша: Унгария между Дунав и Тиса да остане турска земя (великият мюфтия Мехмед Абу-сууд веднага започна да съставя султански ферман за съдбата на унгарската рая), а Унгария на изток от Тиса заедно с Ердел да се предаде под властта на Янош Сигизмунд като на васал на султана с годишен данък десет хиляди дуката. Великият нишан-джия Мустафа челеби Джелал заде написа със синьо и златно мастило фермана, който беше връчен на малкия крал. Султанът се кълнеше в пророка, в прадедите си и сабята си, че ще държи Буда, пазейки малолетния крал, и ще върне столицата, щом настъпи подходящо време. Кога щеше да настъпи това неизвестно време, не знаеше никой, а се бояха да питат. Османовци никога не спазваха обещанията си, изпълняваха винаги само заплахите си. В това време Изабела беше настанена заедно със сина в Липа над Мароша: така беше по-сигурно за всички.