В стана на Сюлейман дойдоха пратеници от краля на Австрия Фердинанд: синът на защитника на Виена Никола Салм и прочутият посланик Сигизмунд Херберщайн, който беше обиколил цяла Европа и дори беше стигал два пъти до далечната Москва, за което беше написал голяма книга.
Султанът седеше под златния чадър, а в краката му като символ на могъществото лежаха щит, боздуган, лък и стрели. От едната му страна в полукръг стояха велможите и Рустем беше най-отпред, а от другата — имамите начело с великия мюфтия Абусууд.
Младият Салм почтително даде път на стария и представителен Херберщайн, който коленичи пред султана и се протегна да целуне златния край на кафтана на падишаха, но не можа да го достигне и извърна налятите си с кръв очи към купчината велможи, вирна широката си бяла брада към Рустем и изпъшка:
— Е помогни ми, за бога!
Сюлейман, който разбираше славянския език, се усмихна едва забележимо, наведе се към посланика и му подаде ръката си да я целуне.
Херберщайн, който се перчеше, че всичките му мисии са били успешни, самодоволно помисли, че и този път ще излезе победител, макар че никой не бе успявал да постигне това с упорития турчин.
Дванадесет слуги поднесоха на султана върху обвита с позлатени гирлянди носилка часовник, направен по чертежи на самия покоен император Максимилиан. Един учен майстор показа как да се навива часовникът и да се поддържа механизмът. Това беше обяснено и в приложената към подаръка книжка. Часовникът показваше часовете, дните, месеците и движението на небесните тела. Подаръкът беше наистина рядък и ценен, но все пак не струваше колкото цяла Унгария, за която посланиците искаха да се спазарят със султана, обещавайки да плащат годишен данък от сто хиляди дуката. Сюлейман извика Рустем и му нареди:
— Кажи им, ако са дошли само за това, да се махат. А ако не се махнат — изгони ги.
— Хей, нали и ти си славянин, засрами се! — опитваше се Хер-берщайн да засрами Рустем, когато той, прибавяйки още нещо от себе си, предаваше на посланиците повелята на падишаха.
— Ти също си славянин, а кому служиш! — озъби се Рустем. — И двамата сме изменници, само че ти изменяш за пари, а аз за своите грехове, понеже не съм просто везир и сераскер, а царски зет!
Без сам да знае това, Рустем почти повтаряше думите на султан-ката Хасеки, казани някога на австрийския посланик Ласки. А може би за този разговор му бе разказал самият Ласки, когото султанът водеше със себе си чак до Буда и едва там пусна стария, измъчен и болен посланик да си отиде да умре в родния Краков, проявявайки неочаквано милосърдие. Никой не можеше да обясни тази постъпка на султана, още повече, че френският крал настояваше коварният посланик да му бъде предаден за разправа. Само Рустем паша знаеше защо Сюлейман се бе размекнал така. През нощта, след като австрийските посланици бяха прогонени, вестоносец донесе от Стамбул две писма. Едното от султанката, а другого — от нейния най-голям син Мехмед.
МЕХМЕД
Още от малък го влечеше към широките простори. Представяше си как седи в триумфална златна колесница (или на черен кон, а конят цял в злато и рубини). Тъпани бият: там-там-та-та-та. Необятно синьо небе. Там-там-та-та-та. И недостижими планински върхове сред ослепително чисти снегове. Дум-дум-дум. По дивата пустиня — хиляди конници, хиляди камили и черни слонове със златни покривала. Дум-дум-дум. Дворец от червен мрамор на края на пустинята, ромон на вода, кръшни одалиски. Там-там-та-та.
От досадния си възпитател Шемси ефенди се избави веднага щом излетя на воля от клетката на харема, извън вратите на Топ-капъ и се премести в Едирне, където беше всевластен валия — наместник на самия султан. На султан Сюлейман му бе провървяло по рождение. Беше единствен син на Селим хан и имаше добро здраве, а възпитателят му бе определен още от султан Баязид — мъдрият Касъм паша, който след време стана дори везир, оставайки в Дивана до дълбоки старини.
Всеки от шехзадетата, когато напускаше Топкапъ и отиваше в определената му от султана провинция, получаваше веднага свой собствен двор: везир, имам, дефтердар, нишанджия, поет, астро-лог-мюнеджим, хаваши, еничари и, разбира се, харем, одалиските за който избираше сама султанката. Всичко беше както даваха суджук на войниците за поход. Везир на Мехмед стана един от някогашните хора на блестящия дефтердар Скендер челеби на име също Мехмед, наречен Узун, тоест Дългия. Той се отличи заедно със своя другар Ахмед по време на сюнета на Мустафа, Мехмед и Селим, когато тези пробивни възпитаници на Скендер челеби организираха на Атмейдан невиждан огнен празник. Тогава султанът забеляза двамата кадърни юнаци и им даде титли на бейове, след което вече ги държеше близо до себе си и имаше възможност да се убеди в мъжеството и жестокостта им, проявявани към враговете в битките, и когато трябваше да даде на Мехмед везир, повика сина си и го попита кого би искал да вземе: Мехмед паша или Ахмед паша. Шехзадето избра Мехмед. Ахмед паша беше предпазлив, хитър, дори може би коварен като вода под тънък лед. А Мехмед Дългия беше нагъл, решителен, нескривано жесток, кръвожаден като хищен звяр и умът му беше остър, безпогрешен, точен — всичко, което шехзадето би желал за себе си. Дългия не криеше от никого привичките си. Не току-така беше учил в училището за млади еничари, не напразно беше изкарал школата по жестокост и коварство при Скендер челеби. Да тъпче, да къса, да хвърля — и напред, напред; да се промъква през непроходими места, през живи хора, без да обръща внимание на нищо: да хвърчат глави, да се лее кръв, да ехтят викове и стонове — не се озъртай, напред, напред, животът принадлежи на смелите, безжалостните и не на тъпоглавите главорези, а на мъдрите и мъжествените. Щастието е с тебе, когато животът е в твоите ръце, когато държиш поводите опънати. На самия край на пропастта не затваряй очи, не се спирай, нито минута колебание и почивка, зорко око, твърда ръка, несъкрушима воля.