Безкрайно се зарадва, когато в лицето на Мехмед Соколлу получи свой помощник, слуга и верен човек. Живееха като зверове, като хищници, разбойници и грабители. Шехзадето искаше да отиде на война, но война нямаше, затова пък тя можеше да бъде заменена с лов. Все едно имаше убийство, кръв, гонитба, преследване, изнемогване и безкрайни простори. Никакви удобства, простота, груба храна, да спиш на камък, подложил под бузата ръка, да се грееш край огъня, да се просмучеш от миризмата на собствените си нечистотии, да слушаш наоколо проклятия и ругатни и сам да ругаеш и проклинаш, да виждаш зелена заря над главата, да се мокриш под досадните дъждове — това е твоят живот, понеже ти си наследникът на трона, ти си наследникът!
В двореца не поглеждаше харема, прекарваше цялото си време сред соколите и орлите, обичаше да яде с еничарите, като се покланяше почитателно на казана с пилаф, понеже казанът при еничарите се смяташе за най-висшето божество.
И още обичаше да се боят от него. Пет сина имаше султанът и всичките бяха различни и с различни желания. Мустафа обичаше да го обожават. Мехмед — да се боят от него. На Селим всичко му беше все едно. Беше ту горд, ту приветлив, ту празнословен, ту лентяй, а най-вече пияница и развратник още от четиринадесет години. Баязид беше просто добър и страшно подвижен. А Джихан-гир би дал всичко само да не го закачат и да не му пречат да мечтае.
Мехмед знаеше, че от султана трябваше да се боят. А той е престолонаследник, затова трябва да се погрижи всички да се страхуват и от него. Но зает с превъзмогването на телесната си немощ, нямаше време за това и непрекъснато отлагаше намерението си да стане жесток като султан Селим, като великия Завоевател или поне като своя везир Мехмед паша Соколлу. Освен това, макар и да се смяташе престолонаследник, започваше да се тревожи от упоритото мълчание на султан Сюлейман, който не обявяваше своя приемник.
И едва в деня, когато в Едирне дойде султанският ферман за преместването на шехзаде Мехмед с неговия двор в Маниса, най-големият син на Роксолана разбра: това е!
Сега под негова власт беше цялата провинция Сарухан, сякаш една малка империя. Стамбул беше на няколко дни конна езда, сега само се приготви както трябва, бъди с твърд дух и тяло, най-вече с тяло, понеже то е най-големият ти враг, а пък ти си престолонаследник!
Изпращаше гончии при султанката-майка. Искаше да знае за всеки прекаран от нея ден. Виждаше се вече султан, а майка си, засмяната и мъдра Хасеки — всевластна валиде, повелителка на Топкапъ, най-първа опора на младия падишах. Обичаше я така силно и искрено, както ненавиждаше негодното си тяло. Обграждаше се с дервиши, свети хора, знахари, мошеници. Идваха отвсякъде, стичаха се като тъмни облаци върху ясно небе, изникваха от огромните тайнствени простори на Азия, от Персия и Индия, от Египет и Сирия, появяваха се сякаш от въздуха. Продаваха на отчаяния шехзаде лекове и амулети, съветваха го, врачуваха и му предсказваха съдбата. Едни казваха да пие вино, други забраняваха, едни съветваха да яде овнешко, други — само дивеч. Имаше и такива, които напълно отхвърляха природата, виждайки спасение в действието на окултните, тайнствени и всемогъщи сили.
Мехмед не вярваше на никого, но и никого не бе длъжен да пита освен своя везир, който дори спеше пред прага на своя шехзаде. Соколлу само ругаеше:
— Кожата на тези негодници не става дори и за тъпан, ваше височество! Човек е жив, докато усеща в ръцете си сабята и между краката си хълбоците на коня. За всичко останало не си струва дори да се говори. Ако питате мене, прибавете към тлъстото овнешко и кисело мляко, само че подквасено по български, и ще имате всичко: дълголетие, твърда ръка и мъжка сила!
Караше това мляко навсякъде в тулуми с козина отвътре, поеше с него Мехмед вместо вода и вино, но и то не помогна.
И когато шехзадето пишеше на Сюлейман за майка си Хасеки, че цялата й душа е почерняла от разлъката със султана, самият той се беше овъглил отдавна и не гореше, а дотляваше, в него се бе настанила смъртта, ширеше се и се разпростираше, но той не искаше да обръща внимание на това, не вярваше и го криеше от всички. Още съвсем малък получи от султана подарък скъп ятаган, спеше с него в люлката, слагаше го под възглавницата и когато порасна, пак го държеше в леглото, сякаш се надяваше, че ще отблъсне смъртта ако ли не със здраве — с оръжие.
Но не можа да я надвие.
Когато узна за смелите победи на султана в Унгария, заповяда на Мехмед паша да приготви пищен пир. В градините на двореца, под натежалите от сочни плодове дървета, край басейните с прозрачна вода от горски извори, на тревата бяха разстлани свилени килими, върху тях брокатени покривки, а отгоре египетско платно. По градината засноваха рояци хаваши, носейки върху протегнатите си ръце дървени табли, сребърни и златни съдове, скъпо стъкло, ястия, напитки и сладки неща, като не подреждаха всичко това на редове, а го слагаха едно върху друго, така че пред шехзадето и неговите сътрапезници се издигаха цели планини от лакомства. От дясната страна на шехзадето седеше неговият везир Соколлу, а от лявата — имамът и поетът. Имамът благослови трапезата. Мехмед даде знак, тъпаните забиха, зурнаджиите засвириха, задрънчаха струните на сазовете, започна да се лее вино, макар и забранено от пророка, но затова пък незаменимо по време на грандиозното тържествуване на ислямското оръжие и прославянето на великия султан Сюлейман, аллах да продължи сянката на величието му, докато се сменят дните и нощите. От същата тази Маниса някога беше излязъл Сюлейман. За него Маниса беше младостта, очакването на престола, но и ежедневен страх за живота. За шехзаде Мехмед тя беше последното стъпало към трона, златното стъпало, над което като в рая се свеждаха златните ябълки на щастието и надеждата, защото той беше престолонаследникът!