Вестта долетя в Стамбул преди страшния керван. Роксолана не повярва на вестоносеца, макар сама вече да знаеше, че е истина. Султанът беше далеч, при нея бяха само Михримах и дванадесетгодишният, хилав също като Мехмед Джихангир и черната вест се стоварваше само върху нея. Черната вест и черната болка. Още не беше погребвала свои синове. Абдулах умря едва роден и тогава тя дори не видя черното му ковчеже, а сега бе обречена да се вглелсда в мъртвото лице на измития, набалсамиран, спокойно прекрасен, но мъртъв Мехмед и светът потъваше за нея в непроницаема мъгла.
Тъмнината нахлуваше в Роксоланината душа, забулваше я безнадеждно. „Сърцето ми е поразено и изсъхнало като трева, та забравям и хляба си да ям. Заприличах на пеликан в пустиня, станах като бухал в развалини. Не спя и седя като самотна птица на покрив.“
Великото число „пет“ се наруши, от него беше изтръгнато най-важното звено и то се пръсна като трохи на вятъра.
Цялата в черно, под черно фередже, тънка и крехка като момиче, тридесет и осемгодишната султанка стоеше над тялото на своя най-голям син, над своята мъртва първа наделсда и не издаваше нито звук, нито въздишка, нито движение, върху нея падаше само небесният вятър, тежък и мъртъв като тялото на мъртвия син. Умират най-добрите. „Сине мой, детето ми, мека ли е дървената ти постеля, мек ли е белият камък за възглавница?“
Беше майка — самотна и безсилна, но беше и султанка и от нея очакваха разпоредби.
Повика великия строител Коджа Мимар Синан, който вече беше завършил длсамията на султан Селим и сега изграждаше най-голямата от османските джамии — Сюлеймание, смайвайки всички с величието на зданието и още повече с упоритата бавност в работата.
Синан дойде при султанката не с пищно, а с просто работно облекло, сякаш в знак на траур за умрелия шехзаде. Беше стар и както винаги уморен, с равнодушни както на венецианския художник очи. Роксолана го прие ласкаво, помоли го да седне, почерпи го със сладки неща и като помълча, каза спокойно:
— Трябва да се построи тюрбе за тялото на шехзаде Мехмед.
— Аз съм роб на вашите заповеди, ваше величество — поклони се Синан паша.
— Трябва да стане незабавно. Лично ще следя работата.
— Ще бъда там денем и нощем, моя султанке.
Синан не питаше къде да строи тюрбето, понеже това трябваше да реши султанът, а Сюлейман не беше в Стамбул. Но Роксолана, смайвайки вещия строител, каза:
— Ще построиш гробницата до старите еничарски къшли, където неотдавна е открит гробът на тъпанджията на великия Завоевател — Мустафа. Тътенът на победните барабани на Мустафа да вдъхновява нашия син и след смъртта му.
Роксолана идваше с тъмна кола всяка сутрин на тълшия строелс, седеше скрита зад плътните завеси, сегиз-тогиз поглеждайки навън. Като наблюдаваше как докарват и пренасят камъка, приготвят разтвора и избират шарени изникски плочки за облицовка на стените, мислеше без сама да знае за какво — не молсеше нито да задърлси, нито да улови поне една мисъл. Понякога викаше при себе си Синан паша, който се трудеше наравно с помощниците си и простите роби, и го питаше безмълвно: „Как може да се лсивее по-нататък? Къде е спасението? Къде?“
Синан разбираше безмълвните въпроси на отчаяната млада ясена и внимателно й разказваше за своите строелси, за тайните на света, които се откриват пред очите му като озарение. На младини се потрудил здравата за разширяване на границите на османската дърлсава, а после цялата империя неочаквано му заприличала на кон: предните крака са се откъснали от земята, но не са достигнали още нищо, а задните са завинаги приковани към камъка, не могат нито да се откъснат, нито да влязат в този камък, сами са се превърнали в камък, вдигат се над света в отчаян скок. Така той разбрал призванието си: камъкът. Но камъкът е праволинеен като скуката на походите, той е завършекът, в него не се усеща просторът, който изпълва душата на човека с чувството за безкрайност и вечност. Тогава къде е вечността? В завоюването на просторите и тяхното покоряване? Пространството може да се завладява с меч, но това е самоизмама. Има по-сигурен начин. Човешкият талант, талантът на строителя. Човечеството винаги е оставяло след себе си храмове, дворци, големи градове, гробници, колони, обелиски. Вечността молсе да бъде уловена само от човешкия талант. Тя лети над земята като небесно сияние, а човек трябва да остави от нея на земята. Колкото повече остави, толкова по-голяма е заслугата му. Вечността е впримчена, закована и облечена във форма от нашата душевна същност. Понеже самата вечност няма форма, тя е всемогъща и улсасяваща като мрака и хаоса, и само ние й даваме форма и същност.