Никога досега мъдрият Коджа Синан не беше имал такава внимателна слушателка, никой още не беше разбирал така мислите му, но навярно и никой не бе прониквал така дълбоко в замислите му, корените на които се криеха и от самия архитект.
Роксолана слушаше за окованото в камъка пространство, а пред очите й се простираха неизмерими тюркоазено-сини простори и над тях месец, кървав като рубина върху тюрбана на Сюлейман. Каменните килийки на върха на колоните ставаха все повече и все по-дребни и по-дребни, край големите куполи се кълбяха други, по-малки като дима от ада, който все повече и повече се разпростираше по земята.
Тюрбето на Мехмед беше завършено преди завръщането на Сюлейман от похода.
Сюлейман беше безутешен. Заповяда до тюрбето да се изгради голяма джамия на шехзадето и ходеше всеки ден с Роксолана да гледа как под старите орехи Синан паша полага каменните основи на зданието, което трябваше да увековечи паметта на техния син.
В Топкапъ всичко замря. Диванът не се свикваше. Не се приемаха чуждестранни посланици. На султанските обеди не се допускаше никой освен Хасеки. Сюлейман прогони всички поети и певци и нареди да се изгори огромната сбирка от скъпи музикални инструменти. Не се говореше нито за веселба, нито за война и почти пет години султанът не ходи на поход. Единственото, което направи веднага — изпрати в Маниса на мястото на умрелия брат втория син на Роксолана — Селим, който в лицето, косите, очите и усмивката приличаше толкова много на майка си, че Сюлейман не можеше да го гледа без сладък трепет и ако не показваше към него предпочитание докато беше жив Мехмед, то само защото последният беше роден преди него.
Но животът си искаше своето. Стамбул трябваше да се храни, трябваше да се събират данъци по пръснатите на огромни разстояния земи на империята, да се наказва и помилва. Мехмед Соколлу беше изпратен при стария Хайредин Барбароса — да послужи на море, щом не можа на сушата да опази султанския син. Сякаш за да се покаже на Соколлу колко много е загубил, неговият някогашен другар, предпазливият и хитър Ахмед паша беше направен везир и Рустем веднага го нарече „насапунисан“, като започна да го ненавижда открито, което Ахмед паша не можеше да си позволи и ненавиждаше султанския зет тайно, а пък това, то се знае, е много по-опасно. В Дивана везирите се ругаеха и си смъкваха един друг чалмите, а великият везир, не издържайки повече издевателствата на Рустем паща, се нахвърли върху него с юмруци. Рустем измъкна сабята си, но не замахна с нея, заявявайки пренебрежително, че би отрязал на великия везир всичко най-ценно за него, но за съжаление то отдавна вече е отрязано, а главата на стария евнух не представлява никаква ценност.
— Ти, робе славянски — ръмжеше и пръскаше слюнки тлъстият евнух, — ще ти покажа аз как си служа със сабята! Ще окастря всичко излишно по мутрата ти, ще я обеля като портокал.
— Моето лице е входът към рая, през който ще влезе само моята душа, нищожно изчадие — друсаше се от смях Рустем. — А твоята безобразна мутра е вход към нужника. Ти ще издъхнеш в такава смрадлива яма, че дори гъсениците и червеите ще бягат от трупа ти!
Разярен, великият везир се завтече при султана и започна да вика, че предава държавния печат и негово величество да избира — или той, или босненецът!
Султанът избра Рустем. Сюлейман паша беше заточен в Гели-болу, където в безсилна ярост доживя до деветдесет години и умря не от насилствена смърт, което можеше да се смята за необикновено щастие. Вторият везир Хюсрев паша не след дълго умря от гладна смърт поради своята неизлечима болест. Почина и великият Хайредин, освобождавайки мястото на Мехмед Соколлу, който неочаквано за себе си бе станал каптанпаша. Султанът се обграждаше едва ли не с два пъти по-млади от него хора и не можеше повече да седи в столицата.
В източните покрайнини на империята се бунтуваха племена, навярно подстрекавани от къзълбашите, и това беше прекрасен случай да се даде възможност на новия велик везир Рустем паша да покаже пълководческите си способности, особено като се има пред вид, че той познаваше добре тези краища, а в това време шехзаде Селим би могъл да замени султана в Стамбул и да започне постепенно да свиква със сложното изкуство да властвува, защото сега той беше наследникът, макар и необявен.
Така Сюлейман, обкръжен от пълчищата на победоносната си войска, отново потегли на голям поход.