КРЪГЪТ
Когато седеше над мъртвия си син, почувствува, че под краката й се разтваря бездна, зейнала между досегашния й живот и утрешния ден! И ни да запълни, ни да прескочи пропастта, в която се бе превърнал целият й живот.
Бездната бе дори не само под краката й — заобикаляше я отвсякъде, обгръщаше я като примка, като онзи кръг, чието изображение преследваше Роксолана, където и да идеше: в хама-мите и джамиите, по арките и прозорците на харема и султанските покои, в светилниците и дъсчиците със сурите от Корана, по дървените решетки и каменните плочи, по пъстрите стенни пана и дръжките на вратите.
От детството си пазеше един спомен: когато удряше гръм и светкавиците раздираха небето, падайки в гората зад Гнилата Липа, душата й се свиваше уплашено, а след това се отпускаше свободно и радостно, понеже мълниите всеки път поразяваха някого друг, а не нея, не нея. Сега всички мълнии удряха само по нея, неотклонно и жестоко, а тя бе затворена в кръга на своето най-високо в империята (а може би дори и в целия свят?) положение, самотна, изоставена и не толкова поради човешката жестокост и равнодушие, колкото поради своята недостижимост. Беше достъпна само за страданията и за величието, от което страданията стават просто непоносими.
Искаше да остави при себе си Баязид, но султанът реши да го вземе на поход. Взе също и Джихангир, за да покаже на по-младите синове безграничността на древните османски земи. При султанка-та сега беше само Селим и нейният верен Хасан ага, който трябваше да пази спокойствието й, или както смятаха всички придворни, да изпълнява всички нейни прищевки, понякога извънредно странни и на всичкото отгоре винаги тайни.
Никой не знаеше с какво са запълнени дните на султанката. Синът Селим ли? Толкова приличащ на майка си, със същото непокорство в зеленикавите си очи, може би и душата му бе същата? Между тях нямаше нищо общо. Да можеше да забрави гласа на кръвта, на драго сърце би го забравила. Селим прахосваше дните си в пиршества, лов и разврат. Оставеният при него везир Мехмед Соколлу беше достойна компания за шехзадето във всичко лошо, понеже добро от тях не можеше да очаква никой, а самите те отдавна не си спомняха за него. Топкапъ приличаше на някакво диво убежище на ловци — навсякъде беше разхвърляно оръжие, някъде виеха ловни кучета, валяха се прясно одрани кожи на елени и глигани. В градините на двореца сред медно-червените скали Селим си създаде развлечение. В каменната стена бяха издълбани дупки, покриха ги с яки дървени решетки и в тези ниши поставиха диви орли. Под всеки орел имаше надпис. Хищниците бяха наречени с имената на враговете на султана — император Карл, римския папа, шах Тахмасп, крал Фердинанд, дожа на Венеция. Селим обичаше да идва нощем с гуляйджийската си компания при орлите, прицелваше се с пиянски смях с мушкета и стреляше под клетките им. Гръмва-ше изстрел, посипваше се камък и огромните птици подскачаха хищно с яростен крясък, мъчеха се да разперят криле, но в дупките беше твърде тясно за това, крилата им оставаха свити и само се удряха в камъка така, че хвърчаха пера. А Селим тържествуваше:
— Какво, императоре, как си, негоднико! А ти, папа, какво ридаеш? А ти, шах? Да не си заспал? Я, Мехмед, подай ми мушкета!
В края на лятото измъчената от скръб султанка се озова при тази скала с орлите и дълго стоя и гледа затворените гигантски птици. Те я поглеждаха с убийствено равнодушие, сякаш отдавна вече я нямаше на света. За тях не съществуваше нищо друго освен жертвата, а сега сами бяха станали жертва на човешкото коварство и жестокост и затова гледаха всички хора със злобно презрение.
Прегърбени, чернокрили, с някакъв пръстен цвят, като че мъртви. Смъртта беше във всичко — в стоманените им нокти, в каменните им човки, в стъклените им очи и перата, посипани сякаш с пръст.
И тогава, без сама да знае защо, тя започна да отваря клетките една след друга и минавайки покрай каменната стена, ги отвори всичките. След това се отдръпна и замаха с ръце като на кокошки: „Къш, къш!“ Орлите стояха неподвижно. Дали не вярваха, или не искаха да получат свобода от това слабо същество, или пък не искаха да я оставят самотна? Но все пак жалостта им беше чужда. Един, след него втори, трети, заизмъкваха се тежко от своите тъмници и тромаво литваха към върховете на дърветата, сякаш изчакваха останалите или пък искаха да се убедят, че тук не се крие някакво коварство. И чак след това се устремиха към висините, всички на разни страни, но все нагоре, нагоре, докато не изчезнаха от очите й.
Роксолана седна на тревата и тихо заплака. Каква пустота в душата й, какво отчаяние!
А нея никой никога няма да я пусне от гигантската златна клетка, наричана животът на султанката, майката на султанските синове.