Кралица Изабела се обърна към султанката Хасеки с молба да помилва поне онези унгарски юнаци, които бяха още живи.
Хасан ага сам провери всички зандани, обходи затворите и надникна в пъкъла, изведе на бял свят оцелелите, преброи ги до един, заплаши надзирателите да не падне и косъм от главата на пленниците и доложи на султанката. Роксолана помоли Селим да издаде ферман за освобождаване на унгарците и за връщането им у дома. Шехзадето махна с ръка:
— Мехмед паша да се погрижи! Той може всичко. Вярно, повече му харесва да залавя, отколкото да пуска на свобода. Но щом такава е волята на султанката, той ще го направи!
Роксолана се обърна с писмо към Изабела: „Ваше величество — пишеше тя, — скъпа дъще, и двете сме родени от една и съща майка — Ева…“
Странно нещо: колкото повече се разширяваше кръгът на нейните задължения, толкова по-дълго се свиваше другият кръг — на безизходицата, на отчуждението и усамотението. С течение на времето светът узнаваше за нея все повече и повече, а за онази земя, от която я бяха откъснали почти преди тридесет години, Роксолана ставаше все по-неизвестна, там нямаше нито една жива душа, която да я помни, никой не отправяше мислите си към нея, не откликваше с дума, и никой и нищо не можеше да помогне — нито султанът със смъртоносната си войска, нито нейните сълзи и молби, нито молитвите и най-големите чудеса на света.
И родната земя непрекъснато се отдалечаваше от нея, оставаше все по-далече и по-далече, неудържимо отлиташе като детството, като младостта и бащината къща вече едва проблясваше зад чуждата зора, забравяше как побелява ръжта зад Дяволската планина, как шумоли по стъклата сухият сняг, как мирише миналогодишната шума и пролетната земя под нея, макар че чак до смъртта си щеше да знае, че никъде другаде на света земята не мирише така. „Хей, зацвилиха на стана коне врани. Хей, задрънчаха на двора коли ковани…“
Пристигнаха вести за смъртта на полския крал Зигмунд. Крал беше станал неговият син Зигмунд Август, роден май през същата година, както и нейният покоен Мемиш. Значи, можеше да бъде майка на краля. Научи още и за брака на Зигмунд Август. Първата му жена, австрийска принцеса, беше умряла и той си бе избрал жена по любов, като бе взел девойка не от кралски род — литовката Барбара Радзивил. Всички магнати се бяха опълчили срещу краля и го заплашваха да го лишат от трона, ако не прогони тази изкуси-телка. Пресмятаха колко любовници е имала Барбара преди брака. Краковският каноник Владислав Гурски нарече кралицата „последната курва“. Сандомирският войвода Ян Тенчински, същият онзи, когото Роксолана праща от Стамбул до Рогатин, беше казал, че повече би се радвал да види в Краков турчина Сюлейман, отколкото да има в Полша такава кралица.
Такова нещо не беше изпитала дори Роксолана, защото донесе със себе си чистотата, пред която замлъкваха и най-големите зло-желатели.
Роксолана извика при себе си Хасан ага.
— Стягай се за далечен път.
Той се поклони. Знаеше: не бива нито да пита, нито да отказва.
— Ще занесеш моето послание на полския крал. Не го предавай на никого. Ще намериш начин кралят да те приеме и ще му го връчиш лично. И му кажи онова, което не мога да напиша в писмото. Той няма да те пита: ще му го кажеш сам. Че приветствуваме неговия брак. Че го следим, макар и отдалече, но внимателно и доброжелателно. Че трябва и той, както и неговия баща, да направи постъпки пред султана за сключването на вечен мир. Че аз обещавам да уредя чрез султана всички спорни и заплетени въпроси. И нека да иска мир не само за частта в своите земи, а за цялото кралство, понеже досега Ягелонците принасяха в жертва източните украински земи, прикривайки се от Кримската орда, която султаните насъскваха срещу тях, за да ги държат във вечна несигурност. Да настоява пред султана той да посвие юздите на кримския хан. Аз ще помагам на краля. Без него ще ми е тежко, а без мене той също е безсилен, но да знае, че съм му помощник в тази работа. Кажи му всичко това и се връщай.
Не каза нищо за родния Рогатин. Какво ли да каже? Сега можеше вече мислено да си представи своята изоставена земя и да се ужаси: нещастни мой народе!
Но в посланието си до крал Зигмунд Август не се издаде нито с една дума. То беше издържано в тържествено-хладен тон, както подобаваше на високото й положение.
„Ние известяваме Ваше кралско величество, че като узнахме за встъпването Ви на кралския престол след смъртта на Вашия баща, Ви честитим и всевишният е свидетел колко радост и удоволствие донесе за сърцето тази приятна вест. Значи такава е волята божия, на която Вие трябва да се покорите и да се съгласите с нейната присъда и повеля. Ето защо ние Ви написахме това приятелско писмо и го изпращаме до подножието на трона на Ваше величество чрез нашия слуга Хасан ага, пристигнал с божията помощ; и затова ние настоятелно Ви молим да се отнесете с пълна вяра и доверие към всичко, което той ще изрази устно пред Ваше величество, както и към това, което е предадено непосредствено на нашия представител. И най-сетне, аз не зная какво друго бих могла да Ви кажа, което би било тайна за Ваше величество.