Пристигнаха вестоносци с новина, че доблестният и благородно мислещ султан Сюлейман се завръща под защитата на благополучието в раеподобния Стамбул.
Роксолана веднага изпрати на падишаха кратко приветствие: „Аз, нищожната, благодарение на буйната градина на отвъдната щедрост съм удостоена с цветето на блаженството — великата вест за завръщането на негово величество, убежището на властта, стълба на правосъдието, владетеля и повелителя на рая на земята…“
За двете години, прекарани в поход, Сюлейман завоюва тридесет и един вражески града, разори тринадесет провинции, построи двадесет и осем крепости. Той беше доволен от зет си, сераскера Рустем паша, синът Баязид се учеше от своя велик баща да преодолява безбрежните простори, а сина Джихангир, за да не излага на опасности слабото му здраве, падишахът остави наместник на брега на морето в Трабзон, та да е близо до Амасия, където управляваше шехзаде Мустафа — така най-малкият син щеше да наглежда най-големия и по този начин мирът в държавата щеше да бъде по-здрав.
Султанът се върна остарял, уморен, болен. Целият беше пожълтял, застинал и бе станал още по-мълчалив и затворен отпреди. Когато влизаше в столицата, почти не усещаше под себе си коня. Снагата му бе вкаменена, кръстът вдървен, ръцете неподвижни, а в гърдите му бе пустота и безкрайна мъка като просторите, останали зад него. Опустошаването на земята води до душевно опустошение. Който унищожава земята, унищожава и себе си. И нищо не може да помогне — нито скъпоценните украшения, нито пищните здания, нито суетата на величието. Той смяташе, че с меча ще си завоюва величие, а сега се убеди, че с меча всичко само се унищожава. Беше на недостижима висота, а го обсебваха дребни страхове като малки птички старо дърво. Старостта се пръскаше по жилите му като сух пясък. Пясъчният часовник на времето, възрастта, умирането. А светът в това време живееше, не се смаляваше, не искаше да умира.
Като тъпчеше с желязната си войска половината свят, сам султанът винаги се ръководеше от неписаното право за запазването на живота, от неизтребимата сила на инстинкта, от телесното желание, което в крайна сметка води към продължаването на рода. По време на поход му водеха млади робини и той се радваше, когато случаят му изпратеше създание, напомнящо оставената в Стамбул любима жена, която за него олицетворяваше красотата и прелестта на живота. Обсипваше с внимание и щедрост такава жена, омъжваше я за някой от своите приближени, а сам отново и отново мечтаеше за Хурем.
Каква ли трябваше да е тази жена, щом бе засенчила за такъв всемогъщ човек всички съкровища и земни и небесни богатства? Съчетаваше в себе си всичко, което може да направи жената съвършена и мила: сърдечна отзивчивост, душевно величие, сладост в общуването, изискан ум и очарователна външност.
И в този поход доведоха на Сюлейман младичка робиня — къзълбашка. Една тъничка девойка, по-тънка от веждата на султана. Но тя го порази и ужаси с неизчерпаемата си жизненост. Танцува цяла нощ, беше и в постелята на султана, а след това пак танцува. Той искаше до бъде великодушен и да й дари почивка, но тя се учуди:
— Почивка ли? Че от какво? Още не съм се натанцувала дори!
Едва тогава разбра какво е за него Хасеки. Би предпочел да загуби империята, всичко на света, отколкото своята загадъчна Хурем Хасеки. И досега не знаеше тя обича ли го и обичала ли го е.
Съгласен бе на всичко, само тя да е до него.
Връщаше се в Стамбул и мислеше само за Хасеки. Изпрати й богати дарове. След това, противно на обичая, везирите и имамите го изпревариха, за да се поклонят на великата султанка от името на падишаха. И тя, също нарушавайки досегашния ред, излезе от Топкапъ до „Света София“ заедно с шехзаде Селим, нареди да постелят пред султанския кон червено сукно и радостни килими за приветствие и така те се срещнаха след двегодишна раздяла. До султана яздеше синът Баязид и се усмихваше на майка си още отдалече, без да го е грижа за изискванията на султанското величие. Приличаше така много на султана, та на Роксолана й се стори, че младият Сюлейман се връща от похода срещу Белград или Родос. Сепна се — и видението изчезна. Двама от синовете им бяха с тях, а третият беше оставен близо до Мустафа, до своя и на братята му смъртен враг. Какво ще стане по-нататък? Страшният кръг се стесняваше, стягаше гърлото й, невъзможно беше да се диша, краката й се подкосяваха, струваше й се, че ей сега ще падне, ще свърши. Но не падаше, продължаваше да живее и да върви твърдо срещу султана, гордо вдигнала малката си главица, лека, тъничка, стройна като онази петнадесетгодишна Хурем по белите килими на валиде ханъм с тъмните устни.