В знак на приятелство и за да не Ви се стори това писмо празно, изпращам Ви две ризи и потури с пояси, шест кърпи и пешкир, всички в един пакет. И нека Ваше величество ме извини, че Ви изпращам тези редове, които не заслужават Вашето внимание, но ако е угодно богу, аз и занапред бих искала да пиша на Ваше величество.
С това Ви желая здраве и разцвет по време на управлението Ви. Най-покорна служителка Хасеки султанка.“
В Стамбул отново се появиха баилите на Пресветлата венецианска република Бернардо Наваджеро и Доменико Тревизано. Те известяваха своя сенат за силата, която беше придобила в Стамбул Роксолана, за властта й над Сюлейман. Тези съобщения щяха да се преразказват още дълго и повярвали в безграничното могъщество на Роксолана, в галерията „Пити“ във Флоренция щяха да поместят портрета й наред с изображенията на османските султани — единствената жена между тези мустакати чалмоносци! — но можеше ли някой да надникне в душата на султана и султанката, тези двама толкова различни, всъщност враждебни един на друг хора, които същевременно не можеха да живеят един без друг. И кой знае кой изпитваше повече радост в тези най-напрегнати години на техния съвместен живот — Роксолана от победите й над султана или Сюлейман от пораженията пред тази незаменима жена?
Тя съчетаваше в себе си мекотата на обичаите на цивилизованите страни с гостоприемството на първобитните народи. Плени всички с вежливостта, искреността и очарованието си в разговора, с даровитостта, щедростта и любовта към науките, изкуството и разкоша, с добрината, отзивчивостта и признателността. Вървя към това дълго и трудно, обградена отвсякъде с врагове, беззащитна пред опасностите и съблазните, лишена от всякаква опора освен собствената си душа и родните песни, напомнящи й за миналото, за корените и произхода й, и с тях сякаш тя лекуваше кипящия си мозък, когато го обземаше безумие.
Султанът я обикна поробена, потисната и унижена. Събеседница, на която се доверяваше всичко най-съкровено, средство за наслада, играчка. Страдаше, мъчеше се да се измъкне от това унижение и така живееше. И излиза, че беше щастлива.
Докато беше потисната, живееше с надежди. Победи — и стана нещастна, понеже видя, че не беше постигнала нищо, а само бе застанала над една пропаст и на шията й имаше влакнена примка. „Като у нашия сват — върху магданоз палат. Магданозът изгнил — палатът се провалил.“
На младини хитруваше и неискрено угодничеше пред султана заради собственото си оцеляване, а сега — заради синовете си. И нямаше край, а пък душата не беше бездънна. Не можеш всеки ден да възхваляваш султана, да му се кълнеш в любов и вярност, понеже тогава нещо от душата ти отлита като лист от дърво и у теб настъпва някакво опустошение и умъртвяване, а след това идват презрението и ненавистта.
От принудителната любов израства само ненавист. Всички хора са равни в нещастието и смъртта, но не и султаните и техните синове. Синовете й бяха Османовци, но като че ли неистински, понеже бяха закъснели с идването си на света, беше ги изпреварил Мустафа, така както в харема Роксолана я беше изпреварила черкезката. Като че ли някой се стремеше към този проклет харем! Но станалото — станало и сега тя трябваше да изкупва неизвестно чии грехове. Тя и децата й. Всемогъща и безсилна от отчаяние. Ненавиждаше султана цял живот и трябваше да се моли всички богове да продължат живота му, защото това означаваше живот и за нейните синове, над които висеше ужасната заплаха, а името на тази заплаха беше Мустафа.
Ако тя беше коварна и кръвожадна, както я изобразяват в сплет-ните посланиците и пътешествениците, нима не би отстранила отдавна, не би премахнала всички пречки за синовете си? Нима не би потиснала естествената си жалост и не би събудила всички демони на убийствата, които внимателно дремят в султанските дворци?