Но тя беше жена славянка, не откриваше раните си, а ги криеше грижливо и внимателно. Само султаните могат да покриват земята с трупове, като смятат, че единствено мъртвите не могат да бъдат виновни. А за нея всички живи бяха невинни. Дори Мустафа. Дори и той.
МУСТАФА
Смъртта прибра братята му. Беше най-младият от синовете на Махидевран, а стана най-големият. Но тогава беше още твърде малък, за да се радва, както не изпита нито страх, нито печал, когато изгониха майка му от Топкапъ. Незнанието го спаси от отчаянието, което можеше неминуемо да настъпи след време.
Когато камилата въздиша, камилчето цвили. Махидевран не скриваше от сина си ненавистта си към султана и Мустафа, едва стъпил на крака, вече знаеше: султанът не е такъв, какъвто трябва да бъде. Истински султан ще бъде само той. Не криеше от никого това и с удоволствие повтаряше думите, за които всеки друг би бил удушен без съд, но нали беше султански син и то най-големият! Никой не смееше да го докосне, към думите на детето се отнасяха снизходително, смееха се или се престорваха, че не ги чуват. Понеже виновен можеше да стане не онзи, който говори, а онзи, който слуша.
Възпитател за Мустафа избра валиде ханъм. Не взе нито улема, нито мъдрец, нито някой юнак или велможа, а стария еничарски ага Керим, за който целият свят беше съсредоточен в еничарските казарми, а цялата мъдрост — в майсторлъка да въртиш сабята. Керим ага започна да води малкия Мустафа при своите предишни братя и тези жестоки люде, които не знаеха ни семейство, ни деца, приеха шехзадето като свой син и може да се каже дори обикнаха това знатно момче, ако думата „обич“ беше позната на закоравелите им от убийства души.
Така Мустафа израсна сред еничарите. Сам беше като еничарин и същевременно като малък падишах. Овладя цялото жестоко майсторство на еничарите да водят война, но те го пазеха от своята мръсотия. Само простите хора са способни на такова нещо. И когато се разбунтуваха срещу султана и неговите любимци — Ибрахим и Роксолана, — никой не спомена името на Мустафа, макар то да беше на всички в ума: бояха се да не би дори с дума да навлекат опасност върху своя любимец, искаха да го запазят от всички злини, понеже вече го виждаха скоро като свой султан. А валиде Хафса, когато подстрекаваше еничарите към кървавия метеж, също мълчеше за Мустафа, понеже искаше и занапред да вижда Сюлейман на трона, само че отстранил Роксолана и затвърдил своята власт. Всеки се грижеше за своето — и Мустафа отново се оказа между съперници, трябваше да стои, да чака и да гледа. Така минаваше животът му.
Когато накрая валиде ханъм, умирайки, все пак накара Сюлейман да се закълне, че ще изпрати Мустафа за наместник в Маниса, където сам някога очакваше престола, и Махидевран с единствения си син най-сетне напусна жалкия стар дворец и се озова сред богатствата и разкоша, тя вече нямаше никакви съмнения, че до нея е истинският и единствен наследник на султанския трон.
Шестнадесетгодишният Мустафа притежаваше вече всичко за един истински мъж. Беше разбрал и научил всичко, имаше прекрасно, съвършено тяло и точен ум, който се проявяваше в още по-точно изразяване. Извънредно мъжествен и умерено женствен, той повличаше след себе си всички като река и ги носеше неудържимо и своеволно. Поразяваше всички с величието си, което бе придобил не по рождение и наследство, а благодарение на собствените си способности, сочещи, че го е избрал сам аллах. Единственият връх, на който още не беше стъпил, бе султанската власт, но той стоеше пред нея с гордо вдигната глава, не като унижен молител, а като законен наследник — или ще я получи, или ще загине. Обичаше да повтаря думите на римлянина Помпей: трябва да се побеждава, а не да се живее! Казваше го често и с удоволствие, сякаш знаеше, че смъртта е предназначена за другите, а не за него, споделяше мнението, че смъртта, както и всичко друго на света, трябва да се заслужи.
Сюлейман не приличаше на предишните султани, които се разправяха еднакво жестоко с враговете и с приближените си. Той не уби нито един от великите везири, а просто ги освободи като Пири Мехмед или ги премести от столицата като Лютфи паша и стария евнух Сюлейман. При този султан нямаше тайни убийства в харемите. Дори еничарския метеж Сюлейман не потуши с много кръв, а купи покорството със злато. Същевременно никой друг от султаните не е унищожавал толкова неверници, както Сюлейман. Той изграждаше живота си от чужди смърти. И колкото повече бяха те, толкова по-разкошно израстваше дървото на неговия живот, и самият султан навсякъде бе наричан Великолепни.