Мустафа се стремеше да се сравнява със султана по великолепие, та дори и да го превъзхожда и ако ли не по външно великолепие, за което нямаше такива възможности като Сюлейман, то по поведение, начин на мислене и чувства.
В Маниса имаше за тържествени случаи златен кафтан като на Мехмед Фатих, а дрехите, които носеше, бяха от коприни, тъкани в Бурса, Маниса, Анкара и Диарбекир.
Всичко трябваше да служи за неговото великолепие и величие. Облеклото, осанката, думите, постъпките. Главата си Мустафа държеше като скъпоценен съд и я обръщаше към събеседника си като небесен дар. Създаваше се впечатление, сякаш само край него можеше да има истински живот, а далеч от него бе скука, безсмислено и нищожно съществувание. Подражавайки на султан Селим, който обичаше зелените камъни, носеше на ръката си пръстен с голям диамант с цвят на морска трева. Знаеше само едно: да се издигне над света чрез могъщество. Стремеше се към великолепие, слава и власт, предприемаше и най-отчаяния риск, вярвайки в любовта на еничарите към него, в преклонението им, прославянето и обожаването. С лекота обещаваше на всички свои привърженици власт и добруване, без да го е грижа за последствията. Навярно би станал втори Искендер, само да му дадяха трона. Не бе скъп и на думи, понеже засега имаше само думи, а това, че не разполагаше с повече, бе вина на султан Сюлейман.
В държавата трябва да разпорежда само един, понеже несъгласието в мислите би нарушило реда. Но за запазване на реда са нужни мнозина. Властелините трябва да създават законите и наредбите, а хората — да ги спазват, понеже хората са по-умни и постоянни в обичаите, отколкото един човек. Султан Сюлейман е твърде дребнав в управлението. Решава всичко сам и не вярва никому, затова всеки ден се измислят нови и нови закони, за да се вържат на всички ръцете, та никой да не може да мръдне и да гъкне. Муста-фа не знаеше какъв султан ще бъде той самият. Знаеше само, че Сюлейман не е такъв, какъвто трябва, и неуморно повтаряше това, а слушатели никога не му липсваха. Самият Ибрахим, който беше стигнал дори дотам, че пренебрегваше Сюлейман, беше очарован от Мустафа и от последния си поход изпращаше на шехзадето в Маниса писма с уверения в преданост, като че ли той бе вече султан. Узна ли някога за тези писма Сюлейман и заловиха ли неговите улаци отговорите, които Мустафа изпращаше на Ибрахим в Халем и Багдад — това никой никога нямаше да разбере, всичко беше умряло заедно с Ибрахим, но върху султанския син не падна и сянка от подозрение.
Не се отрази на положението на Мустафа и неочакваната смърт на валиде Хафса, за която с такава скръб му писа великият мюфтия Кемал пашазаде. Не след дълго умря и самият Кемал пашазаде и като че ли умряха всички, които се грижеха за съдбата на Мустафа, но животът на шехзадето не ставаше с нищо по-лош, той имаше както и преди възможност да усъвършенствува тялото и духа си за височайшата власт и единственото, от което можеше да се оплаче, беше, че моментът на възкачването му на трона кой знае защо се бави.
Свикнал да остава ненаказан, Мустафа започна да разпраща на санджакбейовете тайни послания, вярвайки, че когато слънцето залязва, хората извръщат от него очи и отправят поглед натам, откъдето трябва да се появи новото слънце. Над Сюлейман вече се спускаше здрач, а тридесетгодишният Мустафа трябваше да изгрее като пълна луна, като младо утринно слънце!
Но нечия невидима ръка беше заловила всички писма на шехзадето и ги беше поднесла пред очите на султана, и Мустафа с пищния си двор, с остарялата, но изпълнена с надежди да се върне в Топкапъ майка Махидевран се озова в далечната Амасия. Там за първи път прозвуча името на султанския дамат Рустем, но то се откъсна от изпепелените от ненавист уста на Махидевран, та Мустафа не се унижи да слезе от своята висота до низостта на коварството. Утешаваше се с това, че в Амасия се беше родил неговият страшен дядо султан Селим. Мустафа видя добър знак и в това, че султанът постави недалеч от него най-младия си син Джихангир. Някога султан Баязид също беше поставил тук своя син Селим и внука си Сюлейман — и какво излезе? Властта се оказа в ръцете на по-големия от тях — Селим, а старият султан умря от отчаянието, предизвикано от измамата на сина.
Като изчака Сюлейман да се върне в Стамбул, Мустафа покани Джихангир в Амасия. Махидевран във всичко подозираше коварни стъпки на омразната Хурем. Нали тя беше жена, която можеше да излезе суха от водата. Черкезката смяташе и Джихангир за шпионин на своята майка, но когато й разказаха за този син от неправедното ложе, дори и тя се успокои.