Джихангир въпреки своите деветнадесет години приличаше на момченце — хилав, приведен, с оловно лице, с болезнени, умолително разтворени очи, сякаш искаше чрез тях да предаде на света страданията си. Късен плод на мрачното Сюлейманово любостра-стие, последен отблясък на изглеждащата неизчерпаема жизненост на омразната на всички честни мюсюлмани славянка, Джихангир сякаш бе събрал в слабото си тяло цялата злоба и цялата омраза, която прииждаше отвсякъде към Топкапъ, растеше без любов, изоставен, обречен на гибел още от рождение, понеже беше последен, а над него се извисяваха по-големите братя — силни, достойни, доблестни, истински наследници.
Никой не обръщаше внимание на Джихангир и забравен от всички, той се потопи в книгите и мъдрословието, мъчеше се да проникне в скритата същност на древните поети. Често биваше отчаян, че няма с кого да сподели нито съмненията си, нито знанията, нито предположенията. Майката, макар да изглеждаше, че трябва да вложи цялата си любов и всичките си грижи в своя най-малък и освен това най-слаб син, се отдалечаваше все повече от Джихангир, затваряйки се в своята тайнственост и недостъпност. Родните му братя го пренебрегваха навярно поради това, че беше обречен в жестоката борба за трона. Защо бе дошъл на света? Кому бе потребен?
Затова колко голямо бе вълнението на Джихангир, когато в Трабзон, мястото на неговото вечно изгнание, както той смяташе, дойдоха пратеници от шехзаде Мустафа с покана да посети Амасия. Джихангир потрепери дори от самото име Амасия. Познаваше този град дори и без да го е виждал някога. Той беше пред очите му на високото възвишение, обграден от пет реда стени. Прочутите пещери на Амасия, в които бяха живели още християнски угодници, а после мюсюлмански дервиши. Около града — черничеви градини, а в града безброй медресета с хиляди софти. В Амасия някога бе живял синът на султан Баязид — Коркуд, поет, мъдрец, дори по нещо приличен на него, Джихангир. При Коркуд там се бе прославила великата поетеса на османския народ Михри Хатун, или както тук я наричаха, Михр ун Ниса — Слънцето сред жените.
Мустафа се яви пред жалкия Джихангир като един древен бог — великолепен, блестящ, обкръжен от също такива блестящи хора, които трудно можеха да бъдат приети за подчинени, а по-скоро за приятели на шехзадето. И веднага щом седнаха на килима на гостоприемството, Мустафа каза на Джихангир:
— Надявам се да станем истински приятели, понеже сме равнодушни един към друг и никой не чака нищо от другия, а всеки чака своя час.
Каза го със спокойна увереност, сякаш отдавна бе забравил, че тъкмо на него бе отредена най-висока съдба.
Мустафа беше изпълнен от възторг към самия себе си, но тъкмо това най-много хареса на Джихангир, който беше свикнал изобщо да не забелязва своята личност и не знаеше всъщност жив ли е, или не, съществува ли на света, или изобщо не се е раждал. Той винаги се боеше от самотата и същевременно се стремеше към нея, а около Мустафа кипеше бурен живот, обграждаха го безброй хора и всички бяха влюбени в шехзадето, всички се надпреварваха да спечелят вниманието му, повтаряйки от сутрин до вечер: „Привет на този, който има диамантена душа“, „Нека аллах дари благоденствие на тялото, речта и разума на нашия шехзаде“.
Мустафа смайваше безкрайно Джихангир, а в същото време нямаше нещо, което да смае него самия. Когато Джихангир заговори за книгите, Мустафа се засмя: „Хубавата книга е искрен приятел. Когато ти омръзне, не се сърди като жена. И когато ти й вярваш, не те мами като жена.“ Той повика четци и цялата вечер на двамата шехзаде четоха от „Приказките на четиридесетте везири“ и „Ху-маюннаме“ на Бидпад. Джихангир си спомни за поетите и каза, че той, както и техният дядо султан Селим, е поклонник на великите мюсюлмански мистици Ибн ал Араби и Джеляледин Руми и в същия миг се оказа, че Мустафа е също очарован именно от тези поети и сам е написал вече три дивана със стихове под псевдонима Мух-лиси, тоест Предания. После той попита Джихангир дали е чел вече „Мантиг ат Тахр“ — „Разговорът на птиците“ от Фарид ед-Дин-Атар и прочете откъс от него. Как птиците търсят своя цар и бродят през седем долини и седем морета до планината Каф, която обгражда земята. Не всички издържат трудностите по пътя и накрая остават само тридесет птици. Тогава става ясно, че името на техния цар е Тридесет птици, тоест всеки от тях е цар и всички те взети заедно са цар Симург. Не навежда ли това на някои размисли?
За Джихангир бяха уреждани безкрайни пиршества и тъй като поради слабата си натура той не пиеше вино, а от сладките неща му се повдигаше, Мустафа нареди за укрепване на физиката му да приготвят топчета от счукани конопени листа с мед, даваше му като деликатес препечено и посолено конопено семе и пиеше заедно с него притоплена изворна вода, в която се разтваряха зелени топчета от маков сок.