Джихангир не можеше да познае себе си и тялото си. Досегашното му хилаво тяло си оставаше все същото, но от него вече изчезваше досадното земно притегляне, то ставаше леко, силно и макар над разума да надвисваше и се сгъстяваше някаква плътна тъмна завеса, тялото я пробиваше, оставяйки разума да се блъска от другата страна на завесата и мъчително да размишлява над зададената от Мустафа задача: какво е това тридесет, кой е минал тридесетте и кой ще ги навърши — Мустафа, Селим, Баязид или той, Джихангир?
Така се редяха дните. Султанските пратеници, като не намериха Джихангир в Трабзон, стигнаха чак до Амасия, но младият шехзаде не искаше да вижда никого, не помнеше нищо, забравяше, че е султански син и въобще изглеждаше, че е изпаднал в несвяст и се е превърнал в дим, мъгла и призрачност. Само и само до него да бъде величественият и дълбокомъдър Мустафа, да развлича разума си с бавните беседи с него и да гълта зеленикавите топчета, носещи блаженство.
Дали султанът се обезпокои, като узна за странната, противоестествена привързаност, възникнала внезапно между Мустафа и Джихангир? Или го подтикна султанката Хасеки незабавно да изпрати войска с Рустем по тези места и да повика на поход и Мустафа, за да го откъсне от най-малкия им син? Кой знае? Верен на обичая си, Мустафа не споменаваше нито дума за Хасеки, все едно че тя въобще не съществуваше на света, а за султана понякога проронваше небрежно: „Който е под жена, вече не е мъж.“ Джихангир и чуваше, и не чуваше РЗаШГянЪт [???] опиума, шепнеше стихове от Корана, написани като че ли все за него или за Мустафа: „Вие получихте благата си и им се насладихте, а сега ще бъдете възнаградени с позор, че се превъзнасяхте на земята без право… Наистина, човек е създаден колеблив.“
Не успял още да дойде на себе си, Джихангир отново искаше да потъне в мъглявото състояние, защото нямаше сила и воля да проясни главата си, тъй като отново щеше да се прояви неговата немощ. Стремеше се да потъне така дълбоко в забрава, че да бъде по-ниско от собственото си съзнание, да се провали в пропастта на небитието.
Понякога го преследваха видения, скрити в невероятни маски. Зрението му се възвръщаше, съзнанието му работеше остро, виждаше пред себе си Мустафа и едва ли не със сълзи го молеше:
— Кажи какво ми даваше? С какво ме омая? Защо така услужливо ми откри това кадифено спокойствие, в което потъва духът ми?
По загладеното лице на Мустафа пробягваше конвулсивна усмивка.
— Аз не съм ти давал нищо освен чаша шербет. Може моят двойник да ти е давал.
— Двойник ли? Какъв двойник? Не познавам никого освен тебе.
— Ние така си приличаме, че дори сам не различавам къде съм аз, а къде моят двойник.
— Защо ти е това? — учудваше се Джихангир.
— Всички султани са имали винаги много двойници. За да заблудят хората, а може би и самата смърт. Само аллах знае къде е истинският султан. Може би и ти никога не си виждал султан Сюлейман, а само неговите жалки подобия.
След такива страшни разговори Джихангир и сам вече не знаеше той ли е, или някой друг. Като че ли живееше и не живееше. Сякаш се люлееше на някаква адска люлка между този и другия свят.
Когато след много дни в един кратък миг на прозрение отново видя пред себе си Мустафа и се опита да го заговори за загадката на тридесетте, той се засмя:
— А какво е това?
— Как така! — учуди се Джихангир. — Та нали ти сам ми я зададе.
— А, не съм аз.
— Че кой тогава?
— Шехзаде Мустафа.
— Мустафа? Тогава ти кой си?
— Аз съм неговият двойник. А шехзадето е в Аксарай близо до Коня, стяга войската за поход срещу къзълбашите.
Джихангир уплашено вдигна ръце. Искаше да се прикрие от света, за да не знае нищо, нищо, да потъне в тъмата на сънищата, на неземното блаженство. Под клепачите му отново пламваха слънца, пръскаха се огнени кълба, мятаха се застрашителни тъмни сенки, пустота притискаше ушите му, а тялото му подскачаше от радост, че още съществува. А след това започна да думка тъпан, думкаше дълго и жестоко, сякаш се мъчеше на всяка цена да прогони Джихангир в земята.
Някой се мъчеше грубо и безжалостно да събуди съзнанието му, мореше го с глад, измъчваше го с жажда, не му даваше от успокоителните топчета опиум, засенчваше слънцето и целия свят, упорито повтаряше: „Султанът ви вика при себе си, ваше височество! Негово величество ви чака, мой шехзаде! Благословеният падишах е обезпокоен! Опората на света настоява! Повелителят на трите страни на света се гневи!“