Султанът спря на конак край Актепе близо до град Ерегли точно по есенното равноденствие. Почива две седмици в огромната си копринена шатра, а след това повика при себе си Мустафа. Сюлейман седеше, целият в златно сияние, самичък вътре на трона, в най-отдалеченото място на разделената с тънки муселинови завеси на няколко помещения шатра. Мустафа пристигна на бял кон, облечен само в бяло, сякаш искаше да покаже чистота на намеренията си и незаинтересованост от суетенето около трона. Когато преди срещата със султана си миеше ръцете, пръстенът му със зелен диамант падна и не потъна във водата, а остана на повърхността. Шехзадето реши, че това е предзнаменование: щастието му е достигнало връхната си точка и сега може да настъпи падение.
Но когато вече тръгна за срещата, заграчи врана — и то на изток от него — знак, че желанията ще се сбъднат.
Затова влезе спокойно в султанския шатър, сам, без придружители, понеже и султанът го чакаше без странични свидетели, за да поговорят като баща със син. Мустафа влезе гордо, напето, — висок, плещест, величествен. Мина през преддверието, където нямаше нито една жива душа, и раздипли завесата. Омотавайки се в коварната мека тъкан, пристъпи навътре в шатъра и спря учуден, понеже и тук нямаше никого, само отвсякъде се спускаха муселинени завеси като призрачни мрежи, в които трябваше да попадне нечия заблудена душа. И докато Мустафа стоеше и се учудваше, от безкрайните дипли на меките прозрачни завеси, от най-тъмните ъгли към него се втурнаха огромни черни дилсизи. Шехзадето мигновено извади сабята си и замахна с нея, прогонвайки немите дяволи, и отхвърли двама или трима от раменете си. Едва тогава забеляза в дълбочината на шатъра зад няколко ката прозрачни завеси султана, който сияеше в тъмно злато, застинал неподвижен, сякаш мъртъв.
— Татко, султане, помогнете ми! — извика Мустафа, може би за първи път обръщайки се с молба и то не към кого да е, а към човека, чиято смърт очакваше едва ли не от деня на раждането си, когото презираше и не обичаше. — Ваше вели…
Готов беше да се хвърли под закрилата на султанската ръка, да падне ничком в подножието на трона, на който толкова често виждаше себе си и дори вече не в бляновете си, а почти наяве, но в този момент отзад, зад гърбовете на огромните султански телохранители към Мустафа се прокрадна придворният велможа Зал Мохамед паша и ловко метна на шията на шехзадето тънък копринен шнур, стегна го с всичка сила и султанският син падна на килима.
Сюлейман не помръдна. Гледаше как увиват тялото на Мустафа в килима, как го изнасят от шатрата. След това заповяда да повикат везирите, великия мюфтия и великия нишанджия и каза да се напише ферман за наследника на трона. За наследник се провъзгласяваше най-големият султански син шехзаде Селим.
За избора на наследника Сюлейман нямаше с кого да се посъветва. Хасеки беше далеко, но той и бездруго знаеше мислите й: сърцето я теглеше към Баязид, понеже й напомняше султана, единствения мъж, когото би трябвало да обича. Всъщност нямаше от кого да се избира. Бяха петима сина, останаха двама. Селим имаше предимство по старшинство. Освен това у него имаше и необходимата важност, така да се каже, султанска тежест, а Баязид беше твърде лековат, суетлив, сприхав, подвижен и неукротим. Изглеждаше да е истински воин и външно дори приличаше на своя баща на младини, но не бе наследил от султана дълбоко скритата неподвижност и способността му към упорита размисъл. Който не може да седи на едно място — не може да мисли. Мъдростта е в неподвижността, в умението да се съсредоточиш. Той, Сюлейман, умее да прави това дори по време на поход. Баязид не е способен на това, дори когато се заседява някое време на едно място. У него всичко е разхвърляно: мислите, настроението, интересите. Дори харема си се изхитрява да разхвърли така, че част от одалиските винаги се оказват там, където долита той: ту в Стамбул, ту в Бурса, ту в Коня. Вече беше успял да създаде четири сина с жените си и очакваше май пети в Бурса. Дори и по това като че ли наподобяваше султана, но в същото време се различаваше, защото Сюлейман държеше харема си (докато още го държеше) на едно място и в царствена недостъпност, както подобава за двора на падишаха, а този го разкарва по цялата империя.
Селим не е такъв. Наистина не се вълнува особено от държавните работи, прахосва повече времето си в ловуване и пиянство или чезне в харема, наслаждавайки се на красавиците, но затова пък винаги е на място, не препуска насам-натам и знаеш къде да го намериш, а у него има и вътрешна неподвижност, която е така присърце на Сюлейман. Освен това му бе толкова присърце и неговата външност, с която той като че ли повтаряше лицето, косите и ослепителната кожа на своята неповторима майка.