В състояние на опиянение не забелязваше вече нищо, виждаше само собствените си ръце в непрестанно движение. Учудваше се защо са толкова много и защо непрекъснато се движат. Ръцете се издигаха, кършеха се, крещяха и плачеха. Беше непоносимо. Ако беше султан, щеше да заповяда да отсекат на всички ръцете и краката. Краката, за да не идва вече никой при него. А ето че дойдоха и казаха, че султанът не разрешавал да дават на Джихангир нито зрънце дем. Джихангир се засмя тихо. Какво го засяга султанът? Там, където беше той, не могат да проникнат вече никакви султани. „И казано е на тираните: «Вкусете от това, което сте заслужили!»“ Той като че ли искаше да произнесе тези думи, но всъщност само прехвърляше вяло в мислите си стихове от Корана, както вяло мърдаше пръстите на краката си. Обувките му бяха от толкова тънък сахтиян, че това се виждаше през кожата. Обувките му бяха като на Мустафа. И халатът му беше от същите бурски коприни, и шалварите, и чалмата.
И тогава при него дойде сам Мустафа. Седна до главата му и се загледа замислено в пространството. Беше величествен и недостъпен.
— Ти ли си това? — попита Джихангир.
— Да — отговори Мустафа.
— Но нали си убит?
— Убиха не мене — другия Мустафа.
— Откъде знаеш, че не са убили тебе, а другия?
— Не може да се обясни. Познанието се дава по рождение.
— Колко е хубаво! — прошепна Джихангир. А Мустафа му отговори с редове от Корана:
— „И нищо не ни погубва освен времето.“
— А омразата? — попита Джихангир.
— Какво е омразата? Любовта е стократно по-силна от нея. Ето аз те обикнах и дойдох да ти помогна.
— Ще ми помогнеш ли?
— Ще ти помогна.
И даде на Джихангир дем. Копринената тишина го обви отвсякъде и изпълни душата му, завладяха го ароматите на забравата, той бе като ангел, не различаваше кое е живо и кое мъртво и вижда ли, или не вижда Мустафа, а той, отдалечавайки се от него, изчезваше беззвучно, меко, тихо и бавно, докато не се скри напълно. Остана само името му. Но какво е името? Дори и то се стопи като дим. Само в невидимото е висшата степен на реалното.
И още безброй пъти Мустафа идва при Джихангир, сядаше до него и те по цели часове разговаряха бавно. Поставените от султана хора се суетяха наоколо, вслушваха се в гласовете, които звучаха отникъде, но не виждаха Мустафа, не владееха способността да проникват в невидимото. Нещастни, жалки хора!
Когато си отиваше, Мустафа всеки път подаваше на Джихангир на сбогуване силната си бяла ръка и незабелязано оставяше в ръката на болния няколко зрънца дем. „Помни любовта ми, братко“ — казваше той тихо. Джихангир плачеше трогнат и в сълзите му потъваше целият свят, където в червени сънища цъфтяха макове и пламтяха разноцветни огньове на безволно-сладки привидения.
Най-сетне той вече не се връщаше в съзнание.
Султанските лекари бяха безсилни. Всичко у Джихангир беше отровено. Ако можеха да заменят кръвта и тялото му, тогава може би той щеше да се върне към живота. Не самият шехзаде, а само душата му. Сюлейман мълчеше тежко. Никой не може да измени даденото от аллаха. „И няма зрънце, скрито под земята, или нещо зелено или сухо, което да не е писано в ясната книга.“ Тялото предаваме на земята. Душата я взема аллах.
Сега Джихангир не можеше да бъде вече спрян. Лунното сияние заливаше с мъртва светлина неговия път по плата, потоци, реки, камъни и бяла прах и той беше като един вечен странник, понеже всичко говореше за вечност, сякаш на земята нямаше смърт.
А после сякаш недрата на земята се разтърсиха дълбоко и погубеното тяло на Джихангир бе хвърлено в треска, треска от страха пред неизвестното, което изпълзяваше към него от непрогледната тъма, от хаоса и ужаса. Той се опитваше да отблъсне този ужас, размахваше крехките като на майка му ръце — и така умря.
Както преди десет години Мехмед, така сега и Джихангир бе сложен в съд с мед и Сюлейман заповяда тялото на сина да се закара в Стамбул, за да бъде погребано от брат му край джамията „Шехзаде“.
Дълго мисли кого да изпрати да придружава тялото на Джихангир. Най-сетне каза: „Да иде Баязид.“ Надяваше се поне с това да намали скръбта на султанката Хасеки, на която бе съдено да оплаква вече третия си син. Изпрати й писмо, изпълнено със съчувствие и горчива болка, но не по безсънните гончии, а заедно с Баязид, та лошата вест да не избързва, а да стигне заедно с неговото султанско утешение.
А сам се надяваше да се утеши с победа над врага.
Той нахлу в земята на шах Тахмасп, унищожавайки всичко по пътя си. Повелителят на века, наказанието и мечът на трите посоки на света. Ужасяващата му войска не срещаше никаква съпротива, защото хитрият шах бързо се бе скрил зад своите високи планини и тогава сляпата дива сила се стовари върху обикновения народ, върху онези, които живееха върху своята земя хилядолетия, като отглеждаха градини, издигаха храмове и създаваха книги — върху арменците, азърбайджанците и грузинците — и кървава мъгла засенчи слънцето.