Скрит в непристъпен планински манастир, арменският хронист Ованес Цареци бе написал за похода на султана-хюнкяр в неговата родна земя: „Аз, грешният Ованес, видях тези горчиви дни с очите си. О душо моя! Колко хора погинаха от мечовете, топовете и пушките, от глада, от страха и треперенето. Някои ги убиваха с мечове, на някои отрязваха ръцете, носовете и ушите, понеже те нямаше къде да се скрият, и хората на страната се пръснаха на разни посоки, а други нощем, обзети от страх, ужас и трепет, изтерзани от сърдечна болка, с горчиви сълзи и въздишки се откъсваха от близки и любими с жални стонове, а останалите бягаха и страната бе безлюдна цяла година, и всичко това стана заради нашите грехове; ние бяхме принудени да идем в чужбина и да бъдем жалки и измъчени.“
А Сюлеймановият летописец Печеви, като възхвалява победите на падишаха над неверниците и къзълбашите, изброява плячката, особено наслаждавайки се на това, че османските войни се сдобили с „любовници-юноши с тела като сребро, с млади и нежни девойки с лица като рози, с несравними и чудесни невести, чийто брой перото не може да изрази. Нямаше нито една шатра, където младежите и девойките да бяха по-малко от три, а онези, които имаха над пет и десет, нямаха чет“.
Разрушени бяха древните арменски градове Ереван и Нахичеван, сравнена бе със земята хилядолетната Ганджа. Дивата лавина се понесе като два потока — единият към Грузия, другият към Кюрдистан. Сюлейман сякаш искаше с жестокостта да заглуши тревогата в своята мрачна душа, предизвикана от смъртта на двамата си сина — най-големия и най-малкия, понеже тези две загуби пресуша-ваха собствения му живот до едно тънко ручейче, което едва струеше сред грамадата на времето и всеки миг заплашваше да секне. Не му беше жал ни за убитите врагове, ни за собствените войни. Щом умират дори синовете на падишаха, защо да не умират простите хора, които изпълват толкова привлекателните за него простори? И най-опустошеното на пръв поглед пространство винаги се оказва запълнено и то трябва да се завоюва, като се заплаща с кръвта на войните и собственото търпение. Някога той вярваше, че пространството изисква още по-голямо търпение, отколкото времето. Понеже времето преодолява само себе си — то тече като река и те мие както водата камъка, без да ти обръща внимание, а просторът може да се покори само с непрекъснати походи.
Но сега, когато старият Сюлейман вече разбра, че му трябва само времето, видя, че вече никъде не може да го намери: нито да го завоюва, нито да го купи, нито да го вземе отнякъде, нито да го открадне.
С това горчиво съзнание за безсилие той ще се върне след две години в Стамбул, за да не тръгва повече на поход до смъртта на своята любима Хасеки, а когато най-сетне ще тръгне, то ще бъде към собствената му смърт.
БАЯЗИД
Единият яздеше по земята, а другият плуваше над нея в океан от студена кехлибарена светлина и дните се стелеха пред тях като безбрежна люшкаща се пустиня, ту набраздена от мъртви хълмове, ту преградена от каменни хребети на планини или пък неочаквано украсена от зелени оазиси на потънали в градини градове, сред шуртене и райски ромон на чисти изворни води.
Този, който яздеше по земята, даваше знак на уморените носачи, те спускаха на земята тежката бяла носилка, покрита с бял килим и скъпоценни шалове с бисер, и настъпваше няколкодневна почивка за живите и за мъртвия.
Баязид съпровождаше до Стамбул тялото на умрелия Джи-хангир.
Султанът бе заповядал да го откарат с кола. Баязид реши да го носят на ръце. За по-голяма почит към умрелия и по-бавно придвижване към мястото на вечния покой на брат му. В столицата е тяхната майка, тя очаква синовете си живи, затова с мъртвия трябва да се върви към нея колкото може по-бавно. Да можеха да не стигат дотам никога, Баязид би се съгласил на драго сърце и на това. Носеха бялата носилка с тялото на Джихангир тежко и бавно, сменяха носачите често, събирайки хора от попътните селища и биваците на юруците, вземаха хора на помощ дори от търговските кервани, понеже бе умрял синът на великия султан Сюлейман.
Дни, седмици, месеци. Бавно придвижване, продължителни спирки, почивка за хората и конете, лов в планините, опасни хайки срещу мечки и пантери, дива гонитба на елени и газели. В такива дни Баязид забравяше за тялото на Джихангир, оставено някъде в хан или кервансарай, навлизаше с придружителите си дълбоко в дивите гори или отиваше надалеко в просторните равнини, пред очите му се мяркаха само конската грива, наострените конски уши и тропотът на копитата — туп-туп — все по-надалеч, по-нада-леч, прах по пътищата, студ и зной, вятър и дъжд, конска пот и пот на хора, силен мирис на млади некъпани тела, слабост от прясната кръв на убитите зверове, наслада от убийството, задоволство от смъртта на животните, защото ти самият си бил безсмъртен, докато си владял живота и смъртта на тези пътища.