Баязид заповяда на огланите си да освободят вързания от ремъците и когато той се изправи пред него, му каза:
— Ще ти дадат друго облекло. На обикновен оглан. И ще тръгнеш с мен.
— За Стамбул ли? — попита той.
— Ще видим. И забрави името, с което си имал наглостта да се наричаш.
— Ами ако аз наистина съм Мустафа? Колко пъти си ме виждал в Стамбул и никога не си се съмнявал в моята истинност. Защо не ми вярваш и сега?
— Кой си ти? — вече обезпокоен, тихо го попита Баязид. — Трябваше да те убия още там, в кошарата.
— Но ти ме развърза и извърши добро дело. Ами ако аз наистина съм шехзаде Мустафа…
— Кой си ти? — повторно попита Баязид. — Мустафа е убит. Аз сам видях тялото му.
— А ако не са убили истинския Мустафа? Кой може да знае къде е истинският, а къде неистинският?
— При султана дойде истинският. Трябваше да дойде той. Човекът се засмя. Гласът, смехът — всичко бе като на Мустафа.
— Ти казваш „трябваше“. Ами ако този път бе станало иначе? Никой не знае, че дори в собствения си харем Мустафа не винаги ходеше сам, а често изпращаше двойника си и може би затова създаде само един син.
Баязид се зарадва. Най-сетне бе изречена тази дума: двойник!
— Та ти ли бе двойникът на Мустафа?
— Кой може да знае това? Може би убитият да беше моят двойник?
Но Баязид вече не отстъпваше.
— Как е истинското ти име?
— Мустафа.
— А преди това?
— А преди това — не зная. Забравил съм.
— Спомни си го. Ако искаш да живееш.
— Димитър.
— Християнин ли си?
— Правоверен съм като тебе.
— Християнин ли си роден? Къде си роден?
— Отдавна беше.
— Не чак толкова, че да забравиш. Е?
— Близо до Серес.
— Грък ли си?
— Българин. Наречен съм на името на Свети Димитър Солунски.
— Кой те намери?
— Взеха ме девширме.
— А после?
— В Бейоглу сред аджемите ме видя главният евнух.
— Ибрахим ли?
— Не, черният. Заведе ме при валиде ханъм и ме показа на нея. После през нощта ме закараха в Ескисарай и ме предадоха на Махидевран.
— С Мустафа ли расна? През всичките тези тридесет години?
— Да.
— На всичко ли те учеха заедно с него?
— Така беше. Често си правехме шеги. Вместо него се явявах аз. Мамехме всички. И тебе също, шехзаде — няколко пъти.
Мустафа не се решаваше да мами само султана.
— И смъртта не можа да измами.
— Това никой не знае. Дори и аз не зная кого убиха всъщност: мене или Мустафа? А кой ли може да го каже на този свят?
— Не ме ядосвай, защото ще ти напомня, че отдавна трябваше да те убия.
— Аз пък искам да те ядосам, за да разбера истинските ти намерения към мене. Само в яда си сме искрени, а не когато сме добри. Убедих се в това още веднъж с юруците.
— Би трябвало да знаеш кому си нужен — внимателно намекна Баязид.
— На еничарите ли? Боя се от тях. Те еднакво леко обичат и убиват. Но за юруците съм чужд. Показаха ми го съвсем явно и откровено.
— А за кого тогава можеш да бъдеш свой?
— Може би само за хората, сред които някога съм се родил. Навярно трябваше да избягам направо там.
— Сега е късно — каза Баязид. — Ако не се бях натъкнал на тебе, всичко можеше да потръгне другояче, но така не мога да те пусна. Ще трябва да те закарам в Стамбул и да уведомя султана.
— А ти не ме пускай — просто ми дай възможност да избягам. Познавам те: от синовете на Хасеки ти си най-добрият.
— Тук добротата няма значение. Ти си държавен престъпник и аз съм длъжен да те закарам в Йедикуле.
— Струва ми се, че караш в Стамбул мъртвия си брат? Как може да се карат мъртвец и престъпник заедно? Не е ли голям грях? Най-добре е все пак да ми дадеш възможност да избягам. Ще бъде по-спокойно за всички — и за мъртвите, и за живите.
— Казах ти: не мога.
— Ще избягам без помощ, сам. Ти само да не забележиш. А ако забележиш, прати да ме гонят в обратна посока, понеже никой няма да повярва, че ще избягам към Стамбул.
— Какво ще правиш, ако стигнеш до родните си места? — попита Баязид.
— Че какво ще правя? Ще се опитам да живея, макар че е много трудно. Досега бях не аз самият, бях все едно не жив човек, а само чужда сянка. Не зная ще мога ли да живея като всички хора. Ако все пак успея, може някога и на теб да потрябвам, шехзаде.
— Ех, едва ли.
Така те продължиха нататък и Димитър беше сред огланите на Баязид, на двама от които шехзадето нареди да го следят, но по време на лов край Исхаклу той изчезна заедно с пазачите си. Преследвайки антилопи, ловците се бяха пръснали на големи разстояния и след това дълго се събираха заедно, така че бягството беше открито едва на другия ден. Дали Димитър бе склонил двамата оглани да избягат с него, дали ги беше премахнал, или бе купил свободата си с парите, които Баязид му бе дал скришом — никой не знаеше. Баязид изпрати потеря, насочвайки я назад, ала след седмица потерята се върна, без да е открила никакви следи. Тогава шехзадето изпрати на султан Сюлейман гончия с писмо, в което описа случая с Лъжемустафа, като премълча за разговорите си с него и за произхода му. Правеше го несъзнателно, както много други неща в живота си, защото изцяло бе наследил характера на майка си на младини, а наивността и безгрижието винаги превъзхождаха у него чувството за отговорност и предпазливост. Защо да се безпокои за този странен човек? Забрави за него веднага след като писа на султана и едва по-късно, когато пристигна в Стамбул, случайно си спомни и разказа за двойника на Мустафа на майка си.