ДЯВОЛИТЕ
Този път султанът се задържа на поход по-дълго от всеки друг път. Сякаш искаше да даде на любимата Хурем колкото може повече време да се наслаждава на независимостта и свободата. Навярно и всички, които заобикаляха султанката, споделяха същото мнение, като едни се стараеха да й угаждат във всичко, други й завиждаха, а трети я ненавиждаха и презираха тежко, понеже къде бе виждано да се дава на една жена, и то чужденка, такава неограничена власт, такава сила и свобода, от които тя неминуемо ще се отпусне и разглези, дори и да е светица…
И никой не можеше да види онова, което бе скрито и завинаги щеше да си остане скрито за целия свят: ако Роксолана наистина имаше свобода, то беше само за да страда и на колкото по-голяма свобода тя можеше да разчита (и да се радва? каква подигравка!), толкова по-големи страдания я очакваха през всеки преживян и още непреживян ден.
Щастието също може да бъде непоносимо бреме. Роксолана навсякъде бе заобиколена от изключителна почит, но нямаше нито любов, нито уважение, нито съчувствие. Тук никой никога не я бе обичал, най-напред заради това, че бе чужда за всички, а след това защото всички й бяха чужди — та ето, така трябваше да живее сред страдания и омраза, без любов и милосърдие, винаги самотна, винаги насаме със съдбата си. Сама на света — трудно е дори да си го представи човек! Какво я спасяваше? Съдбата? Но дори и съдбата губи сляпата си сила там, където гърмят топове и се лее кръв. Повече от тридесет години Роксолана беше свидетелка на най-големите престъпления на земята и тяхна жертва, а на хората, които я заобикаляха, им се струваше, че тя е причина за тези престъпления. Тъмната мълва поставяше Хурем над самия султан и царството на Сюлейман бе наричано „царството на султанката“. Османските хронисти пишеха за Хасеки: „Стана всемогъща, а султанът е само обикновена кукла в ръцете й.“ И никой не знаеше колко много искаше Роксолана да измие ръцете си от пролятата от султана кръв, колко голямо бе отчаянието й от тези неизмиващи се следи.
Стоеше издигната над света, самотна като храма на площада, като огромната джамия, открита за всички погледи, беззащитна и безпомощна — съзерцавана от всички страни, тя на всички трябва да се харесва, всички трябва да привлича, да покорява и побеждава. Може би затова обичаше да ходи в „Света София“, избирайки времето между двете дневни молитви, когато огромният храм беше пуст и тайнствен както вековете, както историята, както целия живот.
Ходеше в „Света София“ не за изцеление на душата си, не! Не се чувствуваше виновна нито пред хората, нито пред бога, а ако трябваше наистина нещо да лекува, бе може би само тялото. Понеже с годините тялото искаше все повече внимание и грижи. Външно като че ли нищо не се бе изменило: беше както и преди тънка, изящна и лека, както през онази нощ, когато я доведоха от дома на Ибрахим в султанския харем. Ако бе запазена премяната, с която бе тогава, свободно би я надянала и сега. Но само външно, само за чужд поглед си оставаше същата, както и преди тридесет и пет години. А сама усещаше как някъде отвътре тялото й се руши, незабелязано, бавно, но непрекъснато и никаква сила не можеше да предотврати тази ужасна разруха. До тридесет години не забелязваше възрастта, дори не се замисляше за нея. Роди шест деца, а в душата си оставаше както и преди дете. Четиридесетте години посрещна с уплаха, възприе ги като преминаване в друг живот, изпълнен със скрити опасности, стократно по-страшни от явните, понеже с тях поне знаеш как да се бориш. Петдесетте години връхлетяха върху нея като орда — степта се гърчи, небето трепери, просторът стене и няма спасение, няма къде да се скриеш. Петдесехшдищната жена напомня повехнали есенни листа: те още пазят формата си, издават по-силен аромат от младите, още живеят и искат да живеят, но при тях никога няма да се върне пролетта, както не ще се върне в реката изтеклата вече в морето вода.