Затова тялото на Роксолана поглъщаше едва ли не половината от времето й. Тя можеше да седи по цели часове в мраморната си къпалия, да се разглежда от всички страни във венецианските огледала, да се натрива с мазила и балсами, да пробва ваните, които някога са вземали египетските царици, императриците на Рим, вавилонските богини, служителите на тайнствените източни култове, китайските императори. Спасяваше се от повяхването, вкопчваше се с всички сили в младостта, искаше да я задържи при себе си, не се поддаваше на годините, даваше цялата си власт, за да отвоюва младостта от жестокото време, и обезсилена и изчерпана от напразната борба, беше принудена да се признае за победена и да отстъпи.
Отиваше в „Света София“, когато изнемогваше от борбата с времето и света, и отиваше не за милост и милосърдие, а за да почувствува величието и с нова сила да започне двубоя със съдбата.
Величието там започваше още от площада пред светинята, от онзи площад, който със своята безграничност потискаше човека. Оранжевата грамада на храма се издигаше мощно чак до небето, изпълвайки целия простор. Като бяха отдавали повече внимание на тайнственото величие, османските султани не бяха поискали да използуват големите врати, през които бяха влизали в „Света София“ всички византийски императори от Юстиниан, при който бе съграден храмът, та до последния от тях нещастния Константин Палеолог, стъпкан от разярените коне на главорезите на Завоевателя. В източната стена на храма срещу вратите на Големия дворец Завоевателя бе заповядал да отворят вход за султаните, а вътре в светинята за тях бе поставено мраморно възвишение на колони, където Завоевателя и наследниците му извършваха своя намаз.
Роксолана обичаше да влиза в храма през императорските врати. Не се таеше, вървеше открито и свободно, като стъпваше леко по високите мраморни стъпала. Да се крият омразните евнуси, които проследяват всяка нейна крачка, като се мъчат при това да не попадат пред очите на султанката. Те изтичват в „Света София“ преди нея и се крият зад стълбовете и колоните. Кого пазят? Нея ли от света, или света от нея?
През онази слънчева утрин тя пристигна в двора на „Света София“ и като махна както обикновено с ръка на свитата си да не смее никой да върви след нея, тръгна тихо по каменните плочи. В големия кръгъл басейн с каменните пейки, на които правоверните сядаха да се мият преди молитва, водата ромонеше успокоително. Стар ходжа метеше червения килим, постлан пред главния вход. Гълъби пърхаха току пред лицето на Роксолана и смело падаха в нозете й, събирайки невидими трохи.
Слугата, вдигнал ръка да прогони наглите гълъби, замръзна, като видя султанката, а ходжата бързо скри метлата зад гърба си и започна ниско да се кланя, докато Роксолана минаваше покрай него. Тези хора не й пречеха. Сливаха се с мълчаливата хармония на светинята, с гълъбите, с небето и слънцето. С благоговение и почит, без да смеят дори да погледнат подире й, те изпровождаха султанката с покорни поклони и тя за миг дори повярва, че ще влезе в „Света София“ сама, без никого и ще се скрие там макар и за малко от всевиждащите очи, ще потъне в огромната джамия така, че не ще я намери дори и злата съдба. Преживяваше това чувство всеки път, макар и да знаеше, че е измамно, че ще изчезне веднага щом отмине превития в поклон ходжа и приближи огромния портал — една малка песъчинка в хаоса на мирозданието пред тези каменни маси, в които вече хиляди години се разбиват викове и шепот, пред това гигантско каменно ухо на бога, който слуша молитвите, молбите, жалбите и проклятията и нищо не чува.
Роксолана знаеше, че никой не се моли за нея. И сама като че ли в душата си също не се молеше. Само се кланяше и произнасяше слова от Корана, но не за себе си, а за другите, за онези, които я следяха, наблюдаваха, изучаваха и изчакваха: ами ако стъпи не както трябва, ами ако се издаде, ами ако… Влизаше в тази най-голяма в империята джамия, в тази обител на аллаха, притваряйки очи, сякаш изпитваше набожен трепет, а в нея звучаха като ехо думите на най-големия мюсюлмански богохулник Несими, когото някога фанатиците бяха убили жестоко може би именно заради тези стихове:
За Несими узна преди десет години на пръв поглед съвсем случайно, но когато след това си мислеше за този поет и случая, който й откри съществуването на великия богоборец, разбра, че това е просто едно от онези събития, които неминуемо е трябвало да се случат. Вече много години Роксолана се плашеше от способността си да отгатва всичко, стигаща едва ли не до ясновидство. Нейната осведоменост за това, което ставаше по света, за науките, изкуствата и тайните култове, за гениите и еретиците, за възхода и преследването, за паденията и наказанията — всичко стигаше до нея като че от само себе си, говореше й с някакъв таен език, който тя никога не бе знаела, но бе разбирала по някакъв странен начин, сякаш всеки път при нея идваха от незнайни земи и незрими далечини нови вестители и й помагаха не само всичко да разбере и узнае, а и да живее с целия свят — да вижда сънища, да се радва и плаче, да се ражда и страда, да преодолява препятствия и да загива, да се мъчи отчаяно и да проявява непоколебима воля за живот.