— Синът на Изтока трябва да принадлежи на Изтока — замислено произнесе султанката. — Нима не може да се измени обичаят, ако е остарял?
— А какво ще каже великият султан за моята дързост? — плахо попита Латифи.
— Вие ще поднесете своето тезкире на мене, а пък аз ще го поднеса на падишаха.
Така най-големият еретик на исляма намери опрощение в царството на най-величествения от султаните само благодарение на усилията и смелостта на една слаба жена, защото тази жена се стремеше да служи на истината, а нима истината не е богът на всички еретици?
Сега, когато изпращаше на Хурем писма от последния си поход, Сюлейман всеки път ги изпъстряше с редове, които тя разпознаваше веднага: „Полъхът на вятъра донася всяка сутрин мириса на твоята коса.“ „От мириса на твоята коса полъхът на вятъра е ароматен.“ И тя също му отговаряше с думите на Несими: „Как жадувам да те срещна, о жив извор, ела! Не оставяй в разлъка да съхна, ела, моя душа, ела!“
Пишеше, без да знае още, че тялото на най-малкия й син вече приближаваше в печален поход Стамбул.
Ако не бе възможно да съзре отдалече този траурен поход на Баязид с тялото на Джихангир, тя би трябвало поне да го почувствува още от разстояние, още в деня, когато нейният син бе протегнал за последен път тънките като на майка си ръце и синьо-червените зверове бяха погълнали сърцето му.
Не бе почувствувала нищо навярно защото и собственото й сърце бе започнало вече да замира. С всяка смърт умираше и частица от нея самата — тя умираше заедно със синовете си, а по-добре бе да отмираше на части тази нечовешка империя, в която тя бе станала султанка.
Писа на Сюлейман: „Аллах ни наказа, че не обичахме Джихангир. Растеше забравен от нас, едва ли не презрян, а когато умря, се оказа, че ни е бил най-скъп.“
Султанът знаеше, че с нищо не може да утеши Хурем, но упорито питаше всеки път какво би могъл да направи за нея.
Отиваше все по-далеч и по-далеч в земята на шах Тахмасп, оставяше след себе си руини и смърт. В писмата не пишеше за това. Ако някога споменаваше завзетите градове и местности, всеки път излизаше, че е отишъл в тях само за да се поклони на паметта на един или друг от великите поети, с които се славеха земите на къзълбашите.
След като опустоши Армения, която три години преди това бе стъпкана от войските на шах Тахмасп, султанът премина през планините, насочвайки се към долината на река Кура, където сред една широка равнина се намираше хилядолетният град Ганджа.
Сюлейман стоеше пред Ганджа, гледаше високите й червени стени, непристъпните кули и гигантските чинари, издигащи се над стените и къщите на града като зелени шатри, и се чудеше как този град е останал цял досега, как не е паднал плячка нито на шахската войска, нито на безжалостната османска сила.
Безбрежните лозя край Ганджа бяха изпотъпкани от османската войска за един ден, вековните орехови дървета бяха изсечени за огньовете, на които се готвеше пилаф за еничарите, а реката Ганджа-чай беше преградена, та обсаденият град да остане без вода. Сюлейман изпрати глашатай към стените на Ганджа с искане да бъде пуснат в града без съпротива, понеже е дошъл да се поклони на паметта на великия Низами, прекарал живота си в Ганджа и там погребан. Жителите на града не отвориха вратите на султана. Не му вярваха, знаеха за злодейското му преклонение пред техния гений, защото кой идва при Низами с многохилядни орди, изпотъпкващи наоколо всичко живо? Не се опитаха да се откупят и с коприните, с които се славеха техните занаятчии, както бяха правили при монголците, понеже все едно не бяха успели да спасят прекрасния си град.
Султанът свика Дивана и там му разказаха как Ганджа се бе защищавала някога от Тимур. Защитниците на града застанали пред стените му и се били, докато стените зад тях не паднали. Тогава отишли при къщите си, скрили в тях жените, децата и старците и запалили всичко. А сами паднали пред родните прагове, без да дадат някого в ръцете на врага.
Сюлейман мрачно махна с ръка над равнината, в която лежеше прекрасната Ганджа с нейните джамии, медресета, пазари, прочути майстори на занаяти, буйни чинари, каквито навярно нямаше никъде по света, с орехови и нарови градини, с тихи улички и ромон на прозрачна вода. И градът за три дена беше пометен от лицето на земята, изгорен, разрушен и изпотъпкан от султанските слонове.
Над развалините остана да стърчи само куполовидният мавзолей на Низами като каменен пръст на съдбата, който упорито сочи към небето, но никога не се откъсва от земята, от която е израснал.
Султанът тръгна към мавзолея. Там за него вече бе разпъната копринена походна шатра и земята бе застлана с килими, край които, със страх да не стъпят върху тях, се събираха велможи, имами, улеми, поети и мъдреци.