— Нека тук звучат само стиховете на великия Низами, — каза Сюлейман. — И от днес нататък винаги да бъде така. Тук не може да съществува нищо друго освен величието на Низами.
За султана и гостите беше изпълнено „Сказание за славянската принцеса“ от „Седемте красавици“ на Низами. Доволният Сюлейман щедро дари четците и пожела да прекара нощта край мавзолея. И тази нощ той описа на Хурем всичко, като цитира в писмото редове от Низами за славянската принцеса:
В наука всяка да проникне бе могла. С ум богат бе надарена като със крила. Тайната на кръговрата на небесните светила мисълта й, сякаш примка, беше уловила.
Това писмо не трогна сърцето й. Нито похвалата на нейните достойнства, изразена с редовете от Низами. Ах, да бе по-милосърден към нейните синове и към нея самата. Той и неговият бог.
И кой всъщност господствуваше над нейната съдба? Бог? Но защо е толкова немилосърден? Или дяволът? Но защо той й даде възможност да се възнесе? Хората? Те пречеха на всички сили, и на добрите, и на злите и правеха това неразумно и престъпно. Ангелите? Не бе ги виждала никога и не вярваше, че съществуват. Тогава какво оставаше? Случаят? Не, тя самата, нейната воля, нейното отчаяние. Капризът на съдбата? Султанът цял живот вървеше през трупове, а тя е принудена да върви през гробовете на своите деца и на своя народ. Неизбежност, от която тя искаше да се спаси, дори сменяйки вярата си като султанска премяна или като украшенията, които сменяше по пет и по десет пъти на ден. И какво постигна? Никъде не можеш да избягаш и да се скриеш от своето начало, от изворите си, защото човек започва като река, но се отличава от водата по това, че притежава памет — тази най-висша наслада, но и най-тежка мъка същевременно.
Може би в „Света София“ идваше, за да се спаси от спомените, да се скрие сред величие и святост. Идваше тук упорито и носеше самотата си, макар и да знаеше, че „Света София“ не може да скрие никого от земните и небесни простори, от ветровете и облаците, от шума на водата и човешките гласове, от бушува-нето на кръвта и от тихата смърт — тук сякаш всичко продължава, сгъстява се и добива още по-голяма сила, но само за тялото, а не и за душата, понеже душата все пак намира тук поне кратка почивка и недоволствува, когато отново искат да я тласнат към преживяното, не иска безумно завръщане в миналото, изпълнено с призраци и спотаени страхове, безплътни и разядени от ръждата на времето, но все още жадни, с алчно раззинати уста в очакване на нови жертви. Тя не искаше да принася повече жертви и знаеше, че трябва да го прави отново и отново, защото какво друго бе животът й, ако не изцяло жертва?
Мощни лъчи светлина падаха на коси снопове върху огромния червен килим, разстлан в джамията. Витражите на михраба просветваха със зелени, жълти, сини, розови и тюркоазени цветове. Всичко тук бе познато и всичко бе толкова необикновено, сякаш го виждаше за първи път.
Вътре в светинята просторът бе безкраен. Кубето се извисява над джамията като божествена сфера. Страничните кораби и аб-сиди са отделени от централното пространство с петнадесет колони от зеленикав мрамор. На една от тях високо над пода личат следи от копитата на коня на Завоевателя, още по-високо, почти на недостижима височина, личи следа от ръката на Фатих, а косата драскотина върху колоната, както твърдят имамите, била от удара на неговата сабя. Какъв е бил този кон, оставил следа от копитото си върху мрамора? Не е ли все едно истина ли е, или измислица? Може би църквата е била така затрупана с трупове, че когато е минавал по тях, Фатих е стигал едва ли не до сводовете, а е бил така жесток и немилосърден към всичко съществуващо, че е разсичал дори и камъка. Но какво я засяга всичко това?
Вървеше бавно по червения като кръв безкраен килим, блуждаеше напосоки с почти затворени очи, натъкваше се на масивните четириъгълни стълбове, вървеше все по-навътре, заобикаляше зелените и поставените дълбоко в абсидата червени порфирови колони.
Напомняше сама на себе си приказната птица шебавиз, която през нощта, провесена с главата надолу, стене и плаче за деня, а през деня едва дочаква нощта, за да се отдаде отново на своята скръб. Мислите й я теглеха към миналото, а тя цялата бе погълната от този живот. Светът на мрачното султанство. Само остри върхове, бездънни пропасти и огромни ями от нощно зло. Служеше на нощното зло, беше негова пленница и робиня, макар понякога и да изглеждаше, че служи на красотата, че стои над нея, както султанът стои над своите еничари и топове. Какво я свързваше със султана? Страхът? Зависимостта? Съдбата? Бог? Или само синовете? Хората ги свързват суеверия, а ги вълнуват само страсти. Нейната страст бяха децата й, нейните синове. Сега вече трима от тях лежат в глинената стамбулска земя, почиват в разкошните гробници до издигнатата в тяхна памет разкошна джамия. Може би е по-добре и тя да легне при тях и да не се мъчи повече? Все едно не можеш да върнеш миналото, а бъдещето не зависи от тебе. Миналото е изпълнено с мъка, тайнственост и неясност, а бъдещето е с още по-голяма тайнственост и страх, който не може да превъзмогне дори и най-великият разум. Разумът само тогава може да стане оръжие, когато знаеш врага, с който трябва да се пребориш. Нали и животът всъщност не е нещо друго, а именно умението да откриеш врага и да го победиш, да го унищожиш и да възтържествуваш над него. Но смъртта не е враг, когото можеш да победиш. Шест пъти Роксолана свеждаше бъдещето към свюите деца като клонка от дървото на живота, а вече три пъти тази клонка се изтръгваше от ръцете и и знатната млада жена оставаше като просякиня на църковен вход, в дрипите на напразните надежди и неизказаните жалби, обречена само да съзерцава и да чака нови смърти. Имамите учат, че страданията са най-висш дар от аллаха. Хората, жертвуващи всичко за другите, вършат свято дело. А онези, които приемат жертвите, също ли вършат нещо свято? И коя е тя след всичко, което се случи с нея в живота, какво е направила независимо от волята си и какво е направила съзнателно, с обмислени намерения? Султанът се отнасяше с нея като с робиня, като с любовница, после като със султанка, а сега вече май като със светица, понеже неискреността в техните отношения, разлъки и писма беше достигнала крайни предели. Той й изброяваше всичките си измислени врагове, унищожавайки мирни хора, а тя се преструваше, че вярва на всяка негова дума, и пишеше на Сюлейман: „Колкото повече са враговете, мой падишах, толкова по-голяма ще бъде плячката за мюсюлманския меч. Кълна се в златните сандали, че ще се радвам на великите Ви победи, които аллах ще Ви дари, както се радвах тогава, когато Вие, сияние на моите очи, ме направихте от робиня своя жена.“ Робите най-много се обиждат, когато им напомнят за тяхното робство. Предпочитат да живеят в самозаслепение и са готови дори да унищожат онзи, който поиска да им отвори очите. В нея живееха две сили — едната теглеше духа към свобода и саможертва в името на нещо велико, а другата го дърпаше към земята, към низост и робско унижение. Втората сила постоянно предаваше първата и Рок сола на ненавиждаше тази сила и самата себе си, задето приютява в душата си низки и подли чувства. Земята е покрита с човешки трупове, а тя се гордее, че седи на трона до най-великия убиец и дори пада в нозете му.