Трябваше да присъедини гласа си към гласовете на измъчените, онеправданите, убитите и изложените на произвола на враговете, да хвърли заедно с тях в лицето на света страшна жалба от болките, та светът ужасен да се разтърси от тези жалби и проклятия! В чужбина, далеч от родния край скитаме и се лутаме потиснати и унижени и не намираме никакво успокоение освен едната надежда, никаква подкрепа за душата освен гняв и болка, никакви копнежи освен жажда за мъст. Да слезем в гробовете, пълни с кости на измъчени, да събудим мъртъвците, велики и недостойни, да ги изправим пред света като неми свидетели на нашите нещастия, нашата мъка и нашето търпение.
А тя се вслушваше само в собственото си търпение, чуваше само собствения си глас, търсеше свобода само за себе си, а когато се възнесе, започна една безразсъдна надпревара с времето, като се мъчеше да запази младостта си, вярвайки, че само там има чистота и неопетненост. И едва когато разбра, че времето не й е подвластно, че то безжалостно ще я разрушава и че всеки ден от нея ще са нужни нови и нови жертви, сърцето отново я помами към далечната родина, към нейната млада и зелена земя, която единствено можеше да и дари и вечност и успокоение.
С какво и как да помогне на своята земя?
Понякога у нея възникваше безумната мисъл, че земята й би имала мир и покой, ако султанът я вземеше във владенията си, под своята тежка ръка и макар и да я опозореше, щеше да я защити от нападенията и опустошенията, на които бе подлагана през цялото си съществуване. Викаше Хасан и го разпитваше:
— Защо султаните не са завзели досега нашата земя? Защо? Мъчат я с кримските разбойници, разоряват я, тъпчат я, отвличат хората й в робство и ги продават, а в империята си не я вземат. Защо?
— Ваше величество — избягваше погледа й Хасан, — знам ли? Може би земята ни е твърде бедна за султаните?